автор: machkar

Залаяни са устните на котката,
когато гладен вятър им изсърба
настръхналото мляко от паничките.
Не се катерят вече до звездите.
Не се излягат с мъркане в светулките.

Очите им са въглени проскубани.
а жилят- както бедност жили просяк.
Метли са им опашките, но ниски
праха на тази буря да обършат.

Защото тази буря е от стъпките,
с които счупих всички керемиди
от покрива на вечното ни заедно.
Разпадна ни се къщата от мигове.
от спомени домът е само гробище.

Чадърът против дъжд ми е на рамото.
За двамата.
Пък мокра си.
Ти все така си паметник.

Но казват, че отиде ли си котка,
се връща пак- животите са девет.
Обаче знам, че върнатата котка
е друга котка. Друго и` е времето.

А котката, която съм познавал,
е пепел.
Пепелта е няма слава.