автор: kakafreud

„Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим, е да му помогнем да умре”.

Габриел Гарсия Маркес, „Любов по време на холера”


Едрите като смокинови листа дъждовни капки се стичаха уморени по гладките стени на стъклените прозорци. Смъртта му я беше споходила почти така внезапно, както и появата му в живота й.

Срещнаха се късно и въпреки тежестта на годините, си казаха, че и двамата искат да започнат живота си отначало. Ала скоро разбраха, че миналото не можеше да бъде толкова лесно изличено и в сънищата им нощем често бродеха призрачни сенки.
Обичаше го безусловно, както се обича веднъж в живота. И макар да не натрапваше обичта си, на него често му тежеше отдадеността й.
Дори сега, когато държеше в малките си шепи праха му, наред с болката и загубата, в сърцето й, съвсем неочаквано и за нея самата, се беше шмугнало онова лелеяно щастие, за което мечтаят всички любовници на света, но до което тя самата никога не успя да се докосне - да притежаваш вечно другия. И сега смъртта му й беше донесла дългоочаквания покой. Сигурно и за това не успя да скърби искрено за него, а се чувстваше така сякаш животът й започва отначало. Едва сега тя можеше да има онази съвършена връзка с любимия, без да чака взаимност и без да може той да й се противопостави.
На погребението дойдоха много хора, повечето от които тя не познаваше. Дойдоха много, непознати за нея жени…Тя винаги го беше ревнувала от миналото му и винаги го беше подозирала, макар никога да не изказа на глас съмненията си. А той, от своя страна, ревниво пазеше заключени дверите на своето минало и всеки опит да надзърне отвъд завършваше с неуспех.
Единственото силно и близко помежду им беше смъртта. Изглеждаше така сякаш любовта, която изпитваха един към друг, беше свързана със смъртта по един особен и магнетичен начин. Смъртта за тях беше като родна сестра, спътница, място, в което бяха двамата заедно.
Надгробното слово свърши и тя с треперещи пръсти разпръсна плътта му над морската шир. Не успя да заплаче. Само усети с тъга в сърцето си, че дори и в смъртта си, той си оставаше все така неуловим, волатилен и не-неин. Дори и в смъртта си – единственото общо помежду им – той оставаше свързан със своето загадъчно минало.
Домът беше пуст и празен. Усещайки неговия прах да лепне по кожата й, тя се приближи до прозореца и се загледа в големите като смокинови листа дъждовни сълзи. Стана й тъжно, че вече беше изплакала всичките си сълзи за него, още докато беше жив, и не й бяха останали никакви сълзи, когато почина.
Огледа кабинета му. Всичко беше пълно с негови вещи и се зачуди защо хората не си отиват заедно с вещите си, за да ги боли живите по-малко.
Присегна се до писалището му и отвори едно от шкафчетата. С пръсти, по чиито върхове още лепнеше неговият прах.
После нещо се изгуби, потъна в дъждовните капки по прозорците и се стече чак до самата мокра земна плът. И сякаш се вкорени там.
На дъното беше грижливо скътана снимката на непозната гола жена. Тялото й беше малко, почти недоразвито, едната й ръка беше облегната на един стол, а с другата приглаждаше косата си. Но най-поразителни бяха очите й. В тях тя прочете онова блаженство, което можеше да донесе само току-що изживяната сексуална наслада.
Всичко се случи за един миг.
Дъждът започна да свисти, а клоните крещяха в предсмъртен вопъл. Тя се напрегна да чуе думите им, но вятърът ги отнасяше, без да може да ги разбере, без да може да им помогне.
Без да може някой да й помогне.
Небето просветля за миг и тя усети как всички светкавици, родени в тази топла лятна вечер, се забиха всичките до една в сърцето й. Погледна снимката още веднъж с размазан от мъка грим и почувства как червата й само след миг щяха да се взривят. Стана, олюлявайки се, и побягна към тоалетната. Там, върху тоалетната чиния, в тази толкова прозаична сцена, докато облекчаваше червата си, тя започна да усеща как в нескончаемата битка между живота и смъртта, животът започна да я убива малко по-малко, като й напомни безпощадно за грозотата си.
Не можеше нито да изкрещи, нито да заплаче, а й се искаше толкова много. Само въпроси един след друг се удряха в стените на съзнанието й, като малки мушици в стъклена витрина. Като едри дъждовни капки с мирис на смокиня.
Не познаваше жената, но отдавна усещаше присъствието й. Усещаше я в студените зимни вечери, когато той се затваряше в кабинета си с часове, а тя лежеше с отворени очи и го чакаше да легне до нея. Чувстваше я смътно в просъница, когато той се прибираше нощем, а устните и косите му миришеха непоносимо на женски скут.
Ала беше избрала да замълчи и да се надява, че някой ден той щеше да я заобича. Беше си избрала да застане на дверите на вечността и да го чака там, вплела ръце със смъртта. Защото вярваше, че само там той можеше да бъде неин.
Порази я детското й тяло, което излъчваше похот. Малкото тяло, което сякаш приканваше възрастния да си поиграе с него, да го замърси, а го отрови. И тя усети, че в гърдите й да се надига най-голямата погнуса, която някога беше изпитвала и която надали някога щеше да изпита.
Бурята най-сетне утихна. Беше почти полунощ, но тялото й не спираше да се разтърсва от конвулсии. Беше й изневерявал, въпреки цялата обич, въпреки всичките обещания, въпреки нея самата, истината беше, че той й беше изневерявал и тя го знаеше от години. И сега, когато животът й беше вплел ръце в яростна битка със смъртта и тялото й сякаш умираше, тя съзря в едно кътче на душата си искрица светлина, заради която имаше сили да живее още малко. За една последна битка с грозотата на живота.
Трябваше да разбере коя беше непознатата жена от снимката.
Изгревът се изви грациозно над хоризонта и небето стана мораво червено. От снощната буря нямаше дори и помен.
Само в едно наранено сърце бурята тепърва започваше.
На сутринта чувството за безпомощност беше отстъпило пред гнева и яростта, че мъжът с когото бе живяла, й беше изневерявал и имаше наглостта да държи голата снимка на любовницата си в дома им. Ако предишната нощ имаше моменти, в които го оправдаваше и не и се искаше да повярва, че той е могъл да й изневери, то на утринта беше категорична че тази снимка не можеше да означава друго.
Отговорът беше ясен – трябваше да открие жената. Разпита най-близките му приятели, без да буди подозрение, но никой нищо не знаеше. Продължи да търси чрез колегите му, да проверява извлечения в банки, плащания по сметки, но не откри нищо нередно. Сякаш тази жена беше фантом, един мираж, който съществуваше само в изображението на онази снимка. Като някакво отражение на собствената й ревнива мнителност. Ала тя беше сигурна. Той беше имал приживе любовница.
Разрови се из документите му, но и там нищо не откри. Дните минаваха и сякаш ставаха месеци, години, а тя все не намираше нищо, което дори да потвърди съществуването на тази жена. С течение на времето съзнанието й почна да преувеличава или украсява случки от миналото и тази жена и нейната снимка се превърнаха в нейна фикс идея. Сънуваше я почти всяка вечер. Понякога я гонеше, удряше, крещеше й, друг път двете си съчувстваха, заради неверния мъж, на когото се бяха обрекли, а понякога просто се прегръщаха и си говореха като близки приятелки. Но сънищата, които я плашеха най-много, бяха тези, в които сънуваше как целува малките й гърди, как пие с устни кожата й, как от съучастница се превръща в нейна любовница. Тогава се будеше обляна в пот и искаше тази агония да свърши и да открие най-сетне тази жена.
Скоро фантазиите й започнаха да придобиват нереални граници. Вглеждаше се почти във всяка жена на улицата и беше сигурна, че я вижда в някой от тях. Усещаше, че тя е някъде наоколо и че я наблюдава. Дори започна да си мисли, че мъжът й всъщност не беше загинал, а беше симулирал смъртта си, за да може да избяга с любовницата си. Може би дори имаха дете.
Имаше чувството, че ще полудее. Имаше чувството, че от онази нощ в битката между живота и смъртта, смъртта взимаше все по-голяма преднина. Имаше усещането, че се надбягва със стрелките на часовника.
Един ден се случи нещо странно. Във вестниците прочете, че в едно от околните села, в местната река, е бил намерен женски труп, който изплувал на повърхността, след като престоял няколко седмици в реката. Жената била облечена с булчинска рокля и с воал, но най-странното било, че джобовете й били пълни с камъни и точно заради това тялото е изплувало едва сега. Трупът бил стоял толкова дълго време във водата, че било невъзможно да бъде разпознат. Познали я по родилно петно, което имала на гърба си – нещо, което приличало на смокиново листо. Тялото й било детско, недоразвито за възрастта й. Предполагаха, че се самоубила. Накрая на статията беше публикувана и снимка на жената.
Това беше непознатата от снимката.
Кръвта нахлу в главата, дишането стана учестено. Една, две цигари, сърцето щеше да се пръсне. Омраза, яд, състрадание. Значи беше умряла, беше се самоубила. След като трупът беше престоял в реката няколко седмици, значи го е направила само няколко дни след смъртта му. Камъни в джобовете, за да потъне в най-дълбоката част на вира…за да не могат да я разпознаят. Ето защо не успя да открие нищо за нея, тя просто беше изчезнала.
Изведнъж си спомни очите й. Похотта в тях от онази снимка я беше погнусила, но там тя беше жива. Заради погнусата, която изпитваше към тях, тя все още намираше сили да живее. А сега, онази жена беше мъртва.
Трябваше да отиде на онова място, на онзи вир.
Беше топъл септемврийски ден и в начина, по който слънцето се отразяваше в спокойните води на реката, сякаш се криеше някаква тайна. Може би тайната, че лятото вече умираше безмълвно в собствените си отражения по гладката водна повърхност. Или може би тайната, че лятото вече никога нямаше да бъде същото.
Очакваше реката да й вдъхне ужас. Очакваше споменът за онова обезобразено тяло да я вцепени. Наместо това, тя усети едно мъничко блаженство в душата си, което беше търсила години наред. Усети, че именно тук, на това място, тя откри онова лелеяно щастие, което търсиха всички любовници по земята – да притежаваш другия вечно. Сякаш дверите на вечността се бяха отворили за нея и двамата с него бяха пристъпили честити като пред сватбен олтар.
До сами брега на реката, на един храст се беше закачило малко парченце бяла тафта от воала й. Взе го и го подържа в малките си шепи, както преди време беше държала праха му. Защо хората не си отиват заедно с вещите си, защо оставят следа от себе си в живота на живите…
Огледа се наоколо. Беше безкрайно тихо и спокойно – реката ромолеше безмълвна, пазеща хиляди тайни, а дърветата полюшваха грациозно клони, докато танцуваха валсове с вятъра. И тогава случайно видя, че на кората на едно от дърветата бяха издълбани няколко думи „Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим, е да му помогнем да умре”.
После, докато още държеше онова парченце плат в ръцете си, се загледа в гладката повърхност на реката. После нещо се изгуби, потъна във водата и се свлече чак до самото речно дъно. И сякаш се вкорени там.
И тогава в отражение на реката видя очите на непозната.