автор: sashtata

Знаеш ли, най-самотна съм,
когато сме на една ръка разстояние,
а желанията ни са арестанти
на чужди правила и норми.
Тогава крия думите
в делнични усмивки като кръпки
и заравям очите си в хоризонта -
спасителен остров, извисен
над страхове, суети и лъжи...
Понякога по пръстите ми кацат пеперуди
и трепетът им ражда урагани,
размества светове,
а пластовете къртят тишината
и се посипва захаросано небе,
за да разцъфнат облаците
като петунии
накацали по сянката на времето...
Не, не съм забравила за гарваните
кълвящи от нивите засяти със мечти,
но не събирам в шепите си камъни.
Понякога съм много суеверна и мълча.
Пазя наивните илюзии,
като снежинки в шепите ми стихнали,
за да се родят усмивки
и сълзи...