автор: mitko_jordanov

Шестотин думи или по една за всеки ден с теб


Чаках я на Попа. Срещата ни беше в седем. Стана седем и половина. Дъжд запръска. Пресякох „Патриарха” и се настаних на завет под козирката на кино „Дружба”. Мина още доста време. Продължавах да стоя. Опитах с телефона. „Няма връзка с този номер”. Ще я чакам. Все някога ще дойде. Не заради мен. Просто тук живее. Все някога ще дойде.
Разделихме се в петък вечерта. С усмивки, с целувки, все още близки и погълнати един от друг. В събота се чухме, разменихме нежни думи. А в неделя, ах тази неделя, бързайки, на скорост, без да се замисля и изпратих текст. И край. От тогава никакъв контакт. Извадих измачкания лист. Прочетох го отново. Не ми се струва да е лошо. Разказ. Разказ за една жена. За една жена, такава каквато живее във фантазиите, в мислите, в мен... Исках с него да я впечатля, да опиша това което нямам сили да и кажа. Не ме разбра. Напротив разбра ме. Разбра ме, видя моите тъмни страни. Разкри сенчестите ми участъци и се отврати. Мислех, че така ще и помогна да вникне сред обвивките грижливо обвили меката ми сърцевина, а тя откри мухлясалото ядро на сочна и ароматна зелка. Листата падат един по един и с всеки следващ все по-свеж и живописен. Виждах радостта в очите и, чувах я с душата си. Бяхме много близки. Споделяше сърцето си с мен. Слушаше теориите ми със захлас и ми даваше кураж. Опитваше се да ме опознае, правеше го всеки ден, по малко, леко, фино... Сваляше от мен. Сваляше пластовете нечистития натрупани от калния живот, изваждаше на показ, на повърхността добрите ангелски черти, излъскваше ги нежно с любов и се гордееше с тях. Наслаждаваше им се безумно, наслаждаваше се в нощите, когато бяхме заедно, наслаждаваше се четейки редовете изтръгнати като стон от моята душа, наслаждаваше се слушайки гласа ми, наслаждаваше се в смс-ите, писани в самота, в липсата един на друг.
Разбих сърцето и. Разбих малкото трептящо сърчице, захранващо ме с толкова много любов, тупкащо с толкова много нежност и чувственност, запазило се детско и невинно в циничната и личност.
Дъждът проникваше в мен. Не неговите капки, не влагата му. Проникваше усещането за нещо гнило, нещо бевъзвратно загубено, заминало някъде на юг в топлите страни. Дъжд, който не отмива нечистотията в мен, дъжд, който прониква бавно и сигурно в сърцевината ми и помага на загниването да стане необратим процес. Дъждът замести топлината. Топлината на устните, на погледа, топлината на тялото й, която изсушаваше загниващото ядро и възвръщаше свежестта на листенцата ми. Тази топлина, която така безразсъдно прогоних от себе си, след като сама ме беше открила. Толкова дълго я търсих, а когато тя ме откри, когато ме облъчи с своите живот-връщащи вълни, когато си помислих, че това е завинаги, толкова лесно и подло я подведох и я отблъснах от себе си.
Притъмня. Тръгнах бавно по улицата. Разминавах се със забързани минувачи свити под разперените чадъри. Профучаваха лъскави коли, хвърляйки водни пръски навред. Фаровете им осветяваха далечината, а после габаритите им замижаваха бавно в тъмнината. Таня я намаше. Отново бях сам. Сам защото исках да я спечеля, сам защото тя не ме разбра. Или защото видях в очите и своя крив образ. Не е важно, имали значение защо, след като я няма. Нея, за която толкова дълго копнеех, нея за която не повярвах, че е истинска дори когато я открих, а помислих, че е поредната сладострасница. Уви.
Вървейки подминах НДК, продължих по „България”, мислите неусетно ме носеха към полите на Витоша. Вървях и не знаех да съжалям ли себе си или да се радвам за нея. Да съжалявам себе си за своята самота? Да се радвам за нея, защото я отървах от себе си? Неусетно достигнах до нашето любовно гнездо. Спрях се и вдигнах глава. Лампите светеха. На светлината им сребрееха капките на летния дъжд. Вратата се отвори. По стълбите водещи към малкото хотелче се спусна влюбена двойка. Весело бръщолевеха хванати за ръце. Излизайки от малкия навес ги обхвана дъжда. Тя се сви и се притисна в него. Той я прегърна и каза нещо нежно в ухото и. За миг тя спря, вдигна на горе глава и влюбено се вгледа в очите му. В този миг Луна ги освети. Това беше Таня, толкова доволна и щастлива. Вгледах се в него. Това бях аз с Таня свита до сърцето ми.