Като осъдена, без право на помилване,
вървя през моя град,
а само кестени ми махат за довиждане,
с надежда ,че ще мина пак.
Събудените спомени прогониха студа
в кварталната алея.
Сърцето е отломък от пъзела-скала,
скала-житейска епопея.
Защо ли чувствам се виновна,че днешния живот
е тъй жесток ?
Защо ли преродихме се във роби
на алчност, злоба...
Ретроскок ?!
Къде остана майчината блага дума
и бащиният гняв суров ?
Далече в детството , помилвани, наказвани,
живяхме с ласка и любов.
Тъй в днешното студено, болно време
превързваме ранени сетива.
И всеки сам по своя път поема,
с опъната душевна тетива.