автор: jeck

   След работата си по свързването на бойлерите, работих с един нов майстор - бай Георги - по-организиран човек от предния ми майстор - бай Илия - работихме 8 месеца в градчето на летците в с. Безмер Ямболско, подменяхме електрическите инсталации на всички блокчета. Усетих каква опора е чистата съвест от положения труд, разбрах, че когато съвестта ми е спокойна и съм се отсрамил с труда си пред себе си - вече не ме плаши кой началник какво ще каже - чувствах, че не мога да бъда обвинен в нищо. (Поради комплексите си подсъзнателно все очаквах да бъда нахокан, все бях напрегнат и притеснен вътрешно).
   Та, казармата свърши, уволних се и започнах следването си в Русе. Но както обикновено съм се чувствал в училище, така и сега - не успях да се включа в скоростния ритъм на учебните програми. Привличаха ме математиката и физиката, но някак не можех да зацепя, не можех да насмогна на бясното (както го чувствах) темпо, с което вървяха лекциите и упражненията. Но сега като си помисля - май не е само моя тази преценка за бързината на преминаване на материала, прекомерното (и донякъде хоатично) струпване на информация, липсата на последователна, ЧОВЕЧНА методика при обучението ни. (Всъшност това си беше и май все още си е болест на нашата образователна система. Всеки учебник изсипва толкова много информация, сякаш няма други предмети, сякаш само този предмет ще изучават учениците).
   Определено чувствах, че само сам, с много свободно време мога да вървя подире, да осмислям пълноценно преподаденото. Такъв съм - прекалено взискателен към себе си и всичко наоколо - максималист: искам самостоятелно, бавно, постепенно да се наумувам, да преработя всичко това в главата си (и най-важното може би - когато съм сам по мога да се успокоя, да постигна душевен покой, което е предпоставка за свестното извършване на каквато и да е работа - още повече - умствена).
   Имах голямо желание да постигна дълбочина във физиката, в математиката, но това беше нереалистично, защото нямаше време - програмите бяха за инженери - да ни запознаят в общи линии с нещата от висшата математика - не за математици - с подробно вникване в материята. Сесията беше едно добро време за мен, но крайно недостатъчно за да се наумувам, да вникна в тези науки.
   От първи, през втори, към трети курс, вместо да се усещам все повече на мястото си в този професионален път - растеше колебанието ми - какво съм, какъв ще съм. Това, което в психологията наричат "нужда от идентификация" търсеше своя отговор в мен.
   В института в Русе се присъединих към една рок-група. Момчетата бяха на много добро ниво - особено двамата соло китаристи - Илия и Данчо, аз свирих бас-китара, потрудихме се доста и направихме доста добри неща.
   Тук, в трети курс се позанимавах с йога. Първо ми попаднаха някои книжки за йога, също споделяхме с едно момче от нашата група - Весо, който също се занимаваше. Както винаги, навлязох с голям ентусиазъм, самовзискателност и желание за бърз напредък. Сутрин ставах в 5 ч. ,почиствах си езика, разтритривах си венците с олио (или зехтин) със сол, разтривах се с влажна кесия, поливах се с хладка (или по-скоро студена вода). След това правех упражненията "Слънчев поздрав", упражнения за дишане и съсредоточаване и по някоя поза. Но бях много напрегнат и неудовлетворен и превръщах изпълнението на тези упражнения в самоизтезание. Не може да се каже, че не изпитвах приятно чувство от някои от тях, например от сгънатите пози от "Слънчевия поздрав", когато дишането се задълбочаваше, след прегъването дробовете сами си поемаха едно дълбоко, живително, облекчително вдишване. Всъщност тази оценка, че тогава съм бил много напрегнат - я правя сега, когато мога много по-добре да се отпускам и да получавам едно огромно удоволствие от дишането си, от отпускането на тялото си. (Може би и сега максималистично поглеждам към това, което тогава съм бил. Не е било възможно веднага да стигна до отпускането, сигурно това е пътят на приучване на организма, на тялото към този начин на живот - йога - започва непонятно, не кой знае колко приятно - с напрежение и усилие - за да стигне до изграждане на навици за отпускане на тялото, ставащи все по-близки и по-приятни. Всъщност този начин на живот, този начин на усещане на тялото СЕ СТРОИ. Той не е съществувал в мен там, в Русе, така че не трябва да съжалявам, че тогава упражненията са били свързани с напрежение за мен, че тогава не съм бил отпуснат, ненапрегнат. Отпускането, приятното усещане от тялото се учи, то се гради не за ден-два, не дори за година, а за по-дълго време. Действително, донякъде превръщах тези упражнения в самоизтезание не усещайки, не осъзнавайки все още, че йогата не е само физическа, но и психическа система за самопомощ. Въобще източните традиции въобще не отделят психическото от физическото. Така при йогийските пози - асаните - не е въпросът само как ще се огънеш, дали ще успееш да качиш крака си на рамото, по важно е да насочиш вниманието към усещането от ставите. Така с повтарянето на позите всяка започва да носи свое излъчване (и тъй като ги правим сутрин, започваме деня с тях - всяка носи своя кураж, своя надежда, своя светлина). Някои от позите пък направо са свързани с някакви представи, носят идеи в себе си, идеи, с които съм ги свързал докато съм свиквал с тях. Разбира се, без физическата страна на йога не може, защото с огъването, с усукването на ставите и крайниците, с притискането на вътрешните органи, нервните рецептори, които се намират там, изпращат дразнения, сигнали към мозъка и така, полека-лека, той се запознава по-добре с органите на собственото си тяло, учи се по-лесно да разпознава сигналите им, "сближава се" с тях. Тези импулси от нервните рецептори всъщност осъществяват едно "разтриване", една "гимнастика" на мозъка, разбуждат го, раздвижват го, помагат му да се подреди, да се организира. Така мозъкът става приятел със собственото си тяло. Тялото и мозъкът стават приятели и им става приятно да живеят заедно. (Виж ти - едва сега забелязах, че "приятел" произлиза от "приятно").
   Това е пътят на йогата - учене на мозъкът и тялото на приятно съвместно съжителство: забелязване на усещанията от тялото, запомнянето им, затвърждаването им, градежът им. След като започнете да обръщате внимание на усещанията от тялото, да ги запомняте и затвърждавате (както при някои пози на тялото, така и при поливането с вода, полъхването на въздуха върху кожата - въздушна баня, погалването на кожата от слънчевата светлина - слънчева баня), тези усещания ще започнат да ви доставят толкова гъделичкащо, приятно, чисто удоволствие, така тонизиращо и освежаващо, че в сравнение с него алкохолът, цигарите, кафето остават жалки стимулатори или по-скоро СИМУЛАТОРИ на тонус.
   Аз доста дълго пътувах към тези усещания - сигурно този път закономерно си изисква времето - изглежда не се изграждат лесно тези неща. Когато си правех упражненията сутрин в Русе, все ми беше в главата, че закъснявам за лекции или за нещо друго. Също мислех, колко е хубаво да се живее така, да започвам цял живот дните си по този начин - с два часа упражнения, но... (веднага се появяваше едно "но... " в главата ми ) - нали ще започна работа, а там трябва да си в 7 ч. в автобуса - нямах друга представа за работа освен тая - по заводите, с твърдото работно време - пък и какво ли друго бях видял край себе си освен родителите ми, ставащи рано за работа).
   Всъщност тези моменти - с "но... " и "ама... " са характерен пример за тичането на подсъзнанието напред, за вредата която ни нанася както ни отвлича в тревожните мисли от нашето "тук " и "сега ". На това свойство на подсъзнанието постоянно обръща внимание американският автор Рон Смондермон в книгата си "Просветлението", където той нарича подсъзнанието "разсъдък", а съзнанието - "разум".
   По-късно, като се прехвърлих да уча задочно и започнах работа в Сливен, отново имах хубави сутрини - събота или неделя, когато си правех упражненията, но отново се промъкваше разсъдъкът и бягаше напред: "Ако така имах по два часа всяка сутрин, колко светъл и нормален щеше да ми е живота, но ето - утре съм на работа - с нервите и притесненията. "
   Сега си мисля: "Е, добре, на работа си, но колкото да го мислиш, не ще го промениш - остави, бъди тук и сега, прави това което правиш, изпитай удоволствие от заниманието си, защото така, поради страховете си, никога няма да присъстваш в живота си ". Бях страшно притеснен човек - комплексите ми гонеха мисълта ми далеч от там, където бях. Един подсъзнателен страх ме преследваше навсякъде. Един мой колега - Митко - по-късно на работата ми в Сливен, веднъж като обядвахме в стола ми даде такъв съвет: "Валка, прави това което правиш. Като ядеш -ядеш, като ебеш - ебеш. " Прям човек и добър психолог, с характерното си чувство за хумор, той ми подхвърли един добронамерен съвет. Това поначало си е общочовешки проблем - винаги бягаме напред - назад във времето и си губим настоящето (както пее Стиви Уондър: "We are spending most of our life living in the pasttime paradise", a втория път пее - "in the future paradise. " ("Прекарваме по-голямата част от живота си живеейки в отминал рай", а втория път - "в бъдещ рай. "). Излиза, че точно когато чрез заниманията си с йога съм си изковавал оръжието срещу враговете си - подвеждащото подсъзнание, комплексите ми - точно те са ме дърпали напред-назад, чоплели са ме и са ме разяждали.
   Там, в спокойните и тихи утрини, когато съм започвал упражненията си, е била голямата борба на живота ми. Аз съм бил слаб, ковял съм лека-полека оръжието си срещу тях и в този момент страховете и комплексите ми са ме побутвали: "Ставай, какво стоиш тука, тичай, бягай, страшно е, напрегнато е... ".
   Единственият начин да се стабилизирам е бил да остана с упражненията си, да се съсредоточавам, да се уча да градя усещанията от тялото си, да се занимавам с на пръв поглед "безполезните" и "безпредметни", без конкретен смисъл, занимания от от йога. Йогата - със стремежа към съсредоточаване и заниманията, упражненията на тялото - е точно опора срещу безполезните и нервни човъркания на които ни подлага нашето подсъзнание.
   Ето че точно от това съм имал нужда - да се вкопча в нещо в което да забравя, да оставя настрана мислите и безпокойствата за вчера и утре. ДА СЕ СЪСРЕДОТОЧА.
   Всъщност това е пътят на йога - растежът на съсредоточаването. Заедно с израстването на "фамилиарността" на мозъка с усещанията от вътрешните органи, ставите, кожата, израства и самия той - развива се, учи се да затвърждава представи, да ги съхранява, да ги гради, да ги изчиства, да манипулира и жонглира с тях - една превъзходна психическа гимнастика, заздравяване, изчистване на съзнанието.
   В йогата стремежът за синхронизиране и настройка на съзнанието се нарича МЕДИТАЦИЯ.
   Много голяма помощ за психичната хигиена са дихателните упражнения - които се основават на вниманието към усещането на дъха, преминаващ през ноздрите, през гърлото, вървящ вътре през дихателните тръби и в дробовете.