автор: eklekti4na

Знаех, че ще дойдат навреме. Зачаках ги кротко и безмълвно, настанена на мекия си стол. Само четвърт час ме делеше от конхистадорския им набег, след който нямаше да ми останат дори жалки отломки от настоящото тихо блаженство. Дори и въздух нямаше да ми остане, защото веднъж влезли, те моментално разместваха енергийните пластове.
И моят дом ми ставаше някак чужд, сякаш повече техен, отколкото мой. Бяха завоеватели на личното ми пространство. Умели опустошители на комфортната ми зона. Бяха някак еластични, всепроникващи... Бяха от тия, след които проветряваш дома си поне два дни.
С напредване на времето кроткостта ми бавно ме напускаше. Усетих как не ме свърта на стола. Пак огледах приборите по масата, пооправих пердето, размених местата на два от лилиумите, проверих дисковете в уредбата, втренчих се в покривката, за да се уверя, че пада равномерно от двете страни... Суетата явно беше почнала да яде от здравия ми разум, защото се улових как автоматично продължавам към огледалото. Очите ми вече отказваха да виждат този образ, но аз не спирах да им го натрапвам. Откакто се върнах от фризьорския салон бяха изминали цели шест часа, но аз не се отказвах от това напрапливо и безсмислено търсене на съвършенство. Малко след това вече барабанях с пръсти по масата. И в момента, в който този несъзнаван жест беше разкодиран от главния ми мозък, ръката ми застина във въздуха. Явно вече и ушите ми бяха отказали. Та аз никога не барабаня, за Бога! Още по-малко на фона на Бари Уайт. Трудно контролирах сетивата си, но поне си давах сметка за това. „My first, my last, my everything” – не, не, явно нищо не чувах вече, защото пак усетих порив за барабанене, който този път осуетих своевременно, т.е. преди отново да стана за резил пред себе си.
Как бавно вървеше времето.
Както винаги, бях подготвена за тази среща. Единия си гост познавах от единадесет години. Приятелството ни започна в университета и се отличаваше със споделяне по първичен и неподправен като общежитие в студентски град начин. Към днешна дата сме преминали към споделяне от по-прецизиран тип, лустросано дори малко повече от мезонет в Лозенец. И все пак ми е много скъпа. Вероятно и аз на нея. Всяка форма на разсъблечено и чисто общуване, дори и да е отдавна преобразена, ти остава емоционално скъпа.
Колкото до другия си гост, за него имах само бегла представа. Запознахме се на един импровизиран коктейл, където тя ми го представи като свой кавалер. Познаваха се само от седмица, но в момента, в който ги видях заедно, бях сигурна, че ще се оженят. Сходството им беше толково очевидно, че е трудно да бъде описано. Виждаш ги и си казваш: „Абе, тия двамата си отиват дотолкова, че чак си приличат физически.” Ако случайно го бях срещнала първа, със сигурност след това щях да й напълня главата с мистики за разделени при раждането близнаци. И после със самодоволна усмивка щях да вляза в така присъщата ми сватовническа роля. Но този път съдбата ме беше изпреварила. Поговорихме си съвсем общо, но достатъчно, за да разбера какво го вълнува. Спомням си, че бръщолевих с интелигентен поглед по теми, от които и хабер си нямам. Тия дни се наложи да си ги припомня, за да се подготвя за предстоящата ни втора среща с него. Въвлякох цял екип от специалисти по всеки от ресорите, за чието съдействие съм изключително благодарна и доживотно задължена. Амбицията ми стигна дотам, че завчера се чух със скъпата си приятелка, за да доуточним някои критично важни аспекти от профила на бъдещия й съпруг като: любима кухня, любима музика, хоби. Разбрах кои са забранените теми, разбрах дори колко често ще трябва да сменям пепелниците. И аз не знам защо толкова много държах да го впечатля. Сякаш за мен щеше да се жени негово депутатско величество.
Знаех, че в някакъв момент ще поискат кафе. Най-вече тя, защото открай време се стремеше с него да замести алкохола и го консумираше по всяко време на денонощието. Затова предварително заредих еспресо-машината. За миг ми проблясна силуета на продънено студентско джезве и турско кафе с два пръста утайка. Вървеше с минимум пет цигари. И половин ден безвремие... Странно как сега се крием в смешната предвзетост на какви ли не сметани и канели, но аромата си на робуста никога нямам да можем да заличим. И двете с нея помним до безпогрешност технологията на жетейския процес, който е произвел от нас хора. И не можем да прикрием изходната си суровина, поне една от друга. Иначе успешно заблуждаваме всеки, който се е включил няколко стъпки по-късно по веригата на този процес. И обикновено ни пият с наслада. Но една на друга не можем да си продаваме тия снобарски морафети. Можем само да се правим. Затова сме си скъпи, струва ми се.
Мисълта ми се секна от изпищяването на гръмогласна аларма точно под прозореца на трапезарията. После звук от натрапливо потракване на токчета. Покашляне на господина. Басово ломотене, последвано от фалцетно „хи-хи-хи”. Почна се! Скъпите ми гости пристигат с гръм... Мислех си, че умъртвяването на нерва, провождащ чувството на къщовническо удобство, ще се случи в момента, в който прекрачат прага на уютния ми дом, но не бях права – убиха го още с паркирането на скъпата си кола пред входа.
Оттук насетне домът ми се превърна в дворец на илюзиите. Самонарочила се бях за принцеса в евтина постановка с големи претенции. Нямах нищо против да играя главна роля в тази апология на суетата. Дори, в известен смисъл, ми допадаше. Може би, защото дълго се бях самонавивала. А може и да съм се чувствала удобно в престорено кокетния си образ. Кой знае? Когато вдигахме остроумни тостове и разказвахме елегантни вицове, дори атмосферата около нас се зареждаше с престорена шикозност. Усещах го и това ме сковаваше, но се стараех да не ми личи. Премислях думите си, смеха си, тона, жестовете, но въпреки всичко се стараех да изглеждам естествена. Трябваше ми доста време, за да спра да стискам пръстите на краката си. А скъпите ми гости се чувстваха добре, чувстваха се някак свойски, да не кажа чорбаджийски. Сякаш искаха да погълнат всичко – храната, въздуха, спокойствието ми дори. Консумираха с лекота. Като неправителствена организация структурни фондове, но... тази е от забранените теми, стоп! Умееха да усвояват без излишна скромност. И да превръщат всяко място в свой дом. Вероятно, защото напрактика бяха бездомни. Прибираха се в мезонета само, за да спят. Всеки път, когато куртоазно им повтарях да се чувстват като у дома си, всъщност разбирах, че посланието е адресирано към мен.
И все пак се поотпуснах - понасъбрали ни се бяха доста тостове, въпреки доброто ни възпитание. Нещо в шикозната атмосфера сякаш взе да се губи. Май бяхме почнали да се размразяваме.
Ясно, беше време за кафе. За миг май отново бях собственик на дома си. Разбрах го по отекващото в главата ми: „Не, в моя дом никой няма да се отрязва. Поне не тази вечер!” Не бях забравила стария й навик да пие кафето си с ром и затова бях сигурна, че ще ме последва в кухнята под предтекст да ми помогне. Всъщнос не само предтекст, защото все още беше в състояние да носи табла. Но моментът беше критичен. Изпуснех ли я, вечерта щеше да свърши гротескно. Усетих забравено чувство на съпричастност към личната й борба с алкохола, съчетано с внезапно възродилия се порив отново да господствам в собствения си дом, в резултат на което успях да я спра. Невъзможно беше да я оставя да се изложи пред бъдещия си съпруг! Попречих й не само заради алтруистичното чувство, което после разпознах в онази своя издайническа сълза, докато я гледах да пие чистото си кафе. Не, не, далеч не само заради това! Не съм чак такъв светец. Попречих й и заради егоизма си, който не би ми позволил да се компроментирам като приятел, оставяйки я да се накърка пред мъжа си. Пардон, бъдещия такъв. Приятелите, макар и бивши, не правят така.
На изпроводяк се прегърнахме за довиждане и когато ми прошепна „Благодаря ти за кафето!”, ми стана някак топло. Чак парещо. Като нагорещен котлон в бедна студентска стая. И върху него – продъдено джезве... Мисля, че й тя го усети, заедно с миризмата на робуста. Разбрах го по наведената й глава.
После, за да се разхладя, седнах и разгледах внимателно поканата за сватбата им.
И всичко май пак си дойде на мястото.