автор: hristam

„Съпруже, пиша ти това писмо, защото искам да знаеш, че не издържам вече.
Изобщо не си спомням кога за последно ме целуна, за нещо повече да не говорим, кога ми купи цвете по някакъв повод, а без повод пък никога не се е и случвало.
Нещо повече – напоследък изобщо не ме забелязваш, камо ли да обърнеш внимание, че за годишнината от сватбата ни си направих нова прическа. Ами че ти и нея пропусна – прибра се след полунощ, наквасен порядъчно, а когато ти намекнах за годишнината погледна часовника и каза: „О, тъй ли? Е, то и без друго минава полунощ, догодина ще си я отпразнуваме!”.
Вече месеци наред не си правя труда да приготвям нещо по-специално за вечеря, защото ти изобщо не забелязваш какво ядеш, важното е да е достатъчно и да го поливаш с бира, докато гледаш телевизия. И ако имам неблагоразумието да се опитам да ти кажа нещо, реакциите са две – или „чакай малко, това е интересно!” или просто „не сега!”.
Единствения интерес към мен, който напоследък проявяваш, е свързан с критики относно разходите, които правя. Истината всъщност е, че не разходите ми са големи, а приходите ти са малки. И това е, над което основно трябваше да се замислиш.
Но така или иначе от разговори с приятелки и колежки съм наясно, че това е повсеместно явление – всички мъже са се уеднаквили до такава степен, че тази бележка мога да я разпечатам и размножа на ксерокс и всички ще се подпишат под всичко казано до тук.
От тук нататък обаче следва интересната част. Преди време срещнах най-невероятния мъж, който изобщо можеш да си представиш. Чувала съм, че на тоя свят всеки си има половинка. Е, мисля, че той е моята. Няма нищо общо с теб и е прекрасен, така че мисля да прекарам остатъка от живота си с него. Ето защо те напускам и те моля да не ме търсиш, защото заминавам много, много надалеч. Сбогом.”

Той се почеса по главата и се замисли. Ето защо днес като се прибра нещо му се стори по-различно от преди – жена му я нямаше. Надникна в хладилника и се намръщи – бирата беше свършила, а точно сега с удоволствие би изпил една. После отвори фурната и въздъхна – и там нямаше нищо. Чак сега осезателно усети липсата на жена си и почувства някаква празнота.
Разсеяно пусна телевизора и попадна на нейния любим сериал, което окончателно го убеди, че си е отишла. Досега не беше пропускала нито една серия, а тази сигурно беше хиляда и някоя си. Дори и когато имаше важна футболна среща по същото време отиваше да я гледа в близкото бистро заедно с група приятели, натирени като него от съпругите си заради сериала. Бяха една групичка от нещастни, послушни мъже, които нямат друга вина освен тази, че работят прекалено много, след което не искат нищо друго, освен малко спокойствие.
Оказа се обаче, че и на това се гледа с лошо око, и ето на – не щеш ли, вярната съпруга и пазителка на семейното огнище се оказва просто една неблагодарна жена, готова да загърби дългогодишния си брак заради някакъв...е, явно богат чужденец, щом заминавали толкова надалече. Господ да му е на помощ на въпросния!
Абе да се оправят, какво ли ги мисля толкова, махна с ръка, същинският проблем е, че вкъщи няма нито капка бира, нито нещо за ядене. Спасението пак ще се окаже в добрата стара квартална кръчма, както винаги в трудни моменти.
Минаваше полунощ, когато приятно подпийнал се беше насочил към дома си, и...каква изненада! Точно пред входа беше спряла някаква супер странна кола, на която се беше облегнал дребен невзрачен тип. Не че много разбираше от коли, ама такова чудо не беше виждал никога, трябва да беше някакъв най-последен модел.
Още зяпаше с интерес колата, когато от входа излезе не друг, а жена му, с две пътни чанти в ръце. Онзи дребният се спусна да й помага, а тя го мерна и подхвърли:
- Аха, от кръчмата, нали? Минавам само да си взема някои неща...
- Ама...
- Това е мъжът, с когото заминавам – осведоми го тя мимоходом – Не че кой знае колко ти е важно, но понеже се засякохме...
Той го погледна отблизо, и зяпна. „От бирата е – мина му през ума. – Тая последната ми е дошла в повече!”. Защото можеше да се закълне, че дребния тип има ярко изразен зеленикав оттенък на кожата, а на несъразмерно голямата му глава се поклащаха два малки подвижни израстъка.
- Леле, какъв грозник! – си помисли, и всъщност изобщо не си даде сметка, че го каза на глас, но и без друго едва ли го чуха, защото вече се бяха качили в колата.
- Чакай! – викна на жена си – Но къде все пак заминаваш?
Колата беше адски безшумна, но толкова бързо се беше отдалечила, че той в никакъв случай не можеше да бъде сигурен в това, което чу.
- На Марс! – извика жена му.