автор: iszaard

Ако вятърът шепти в дърветата, това любов ли е? Ако реката влачи водите си към долината, тръгнала от планинския извор - това мечта ли е? Ако думите намерят себе си - нима това е истината?

Хиляди въпроси без отговор. Една безкрайна пустота, в която душата оплита себе си, при това съвсем сама. Дали е радост или горест от несподеления миг, но утрото, пък макар и онова след години, ще донесе друг свят, други мечти, други сънища и истини. Не такива, каквито са били.
Какво е любовта?! Нима е листо, понесено от вятъра. Трептящо на слънцето, сънливо тревожно преди дъжда и горестно студено след бурята. Сълзите и нощта са само състояния. И те се сменят точно в следващия миг, в следващото утро или дори само когато една друга, непозната усмивка разтопи леда.
Плачем и се смеем в миговете. Живеем здраво укрепени в себе си и състоянията - онези, които сами сме създали от една усмивка, капчица дъжд или някой залинял слънчев лъч привечер, когато всичко ни се струва по-вълшебно, по-чисто и най-вече макар и само за миг по-близко, направо достижимо.
Болката, дъждът, тревогите, надеждата, очакването и страстта по образа на любовта. Това го имаме. И някак безпощадно всеки път отново се стремим да минем по целия добре познат и утъпкан път към самотата, която обаче не означава свобода, а доброволно заточение в клетка, по-малка и от птичата - нашата обичаща душа. Обичаща някого, нещо, гръмогласно искаща щастие, но готова още в следващия миг, залез, утро или просто след някое добре поднесено питие да се отрече и забрави себе си за да се затича към отново към другостта, този път в някой друг.