автор: Alexey

Прозорецът се свива -
зеница,
преглъщаща безсънни дози.

Обесвам стари дрипи на простора.
Да съхнат -
обесени във вятъра.

...А лудата крещи в ръкавите
и рови в подгъва им за души:
"Ох, колко пропуснахме,
знаеш ли?..."
Знаеш ли,
понякога утеха е
да поговориш сам (без себе си).

Махалото отхапва
от свойта амплитуда
и стене, че далече е небето.
Припявам
със насмешка
(а тя намига от пролуките)
и питам се,
колко още ще танцувам
по инерция?...