автор: LoveHunter

Бурята връхлиташе прекалено бързо. По планинската пътечка тичаше забулена в черно фигура. Трите слънца вече залязваха, и студа бавно и прецизно се спускаше сподирен от нощната тъма, над каменистия връх. Ситни камъчета се отронваха изпод краката на бягащата жена, но тя не обръщаше внимание нито на тях, нито на болката от разранените й голи стъпала. Не забелязваше острите скалисти ръбове, на които се закачаше черната й наметка, нито хищните растения, които се опитваха да захапят част от тялото й, или милионите мънички червени очички, които надничаха из пукнатините на скалите.
Задъханото й дишане и бягащите й стъпки, за миг бяха единственият звук, който се чуваше. Жената стигна до стръмната скална стена, от която път имаше само назад по пътеката и нагоре към върха. Тя не се поколеба. Фините й бели длани се вкопчиха в скалата и жената започна да се катери нагоре.
Не биваше да я хванат. Ако някой от Варосите я докопаше, тя щеше да бъде мъртва. Вече беше изкачила една десета от стръмния висок връх, когато под нея се разнесе ужасяващ звук. Нещо средно между смях и вик. Звук толкова зловещ и страховит, че жената замря за миг с лудо разтуптяно сърце. Не се престраши да погледне надолу, просто притисна тялото си по-силно към стената и продължи трудното си изкачване.
Зад нея, някъде отдолу, се отрони камък, после последва вик и падане на нещо тежко. Тя не се сдържа и погледна. Под нея имаше десетина Вароси, катерещи се по петите й, а един лежеше в подножието на склона с прекършен врат. Един по-малко, помисли си тя и започна да се катери отново.
Варосите бяха най-противната раса, позната от тази страна на галактиката. Бяха грозни, черни и космати. Лицата им, отдавна изгубили човешкия си облик, бяха набраздени от дълбоки белези, съдейки за опита им в убийствата. Защото те бяха наемни убийци. Най-долната сган, позната в галактиката. Вместо крака, имаха копита с невероятно силни нокти, които забиваха в скалата, за да си помагат при катеренето. Ръцете им бяха огромни и силни, способни да разкъсат живо същество само с едно движение. По гърбовете си имаха огромни издадени кости, приличащи на извити остриета, а от кръста им излизаше дълга опашка със сноп косми в края й. Варосите бяха известни с жестокостта си, заради която бяха най-страшните убийци, почти непобедими в ръкопашен бой. Враг, който никой не би искал да си създаде.
И сега бяха по нейните пети.
Жената потрепери, и се опита да заглуши страха, който сякаш парализираше сърцето й. Тя се опита да се съсредоточи върху катеренето, като се утешаваше, че преследвачите й имат една слабост. Не бяха издръжливи. Скоро щеше да им се наложи да си починат, и тогава тя щеше да има избяга. Тя също не бе от най-издръжливите, това си беше характерно за нейната раса, но сега цената беше живота й, и би предпочела да умре от умора, отколкото в ръцете на преследвачите си.
Вече й оставаше само още няколко метра до върха. Толкова беше близо, че й се доплака от щастие. Само още двадесет метра и щеше да е горе. Отново се чу писък и на косъм от лицето й прелетя голямо парче скала. Тя погледна надолу и видя Варосите да висят запъхтени на стената под нея, и да крещят свирепо. Бяха се изморили. Хашинти й помагаше. Нейната богиня щеше да я измъкне благополучно от опасността. Погледна към върха и отново започна да се катери.
Виждайки, че плячката им се измъква, Варосите побесняха и с копитата си започнаха да къртят парчета камък от скалата, които хвърляха по облечената в черно фигура.
Жената извика от болка, когато един камък зверски се заби в гърба й. Парчето беше остро и пробивайки дрехите й и кожата се загнезди между две от ребрата й. Превъзмогвайки болката жената продължи трудния си път. Малки и големи камъни я удряха по краката, ръцете и гърба. Вече беше до самия връх, само още малко и щеше да е спасена. Един камък удари крака, който й служеше за опора. Жената изгуби почва под стъпалата си и главоломно почна да се свлича надолу. Изпищя и заби пръсти в скалата. Кокалчетата на пръстите й побеляха от върховното усилие, а изпод раздраните й длани прокапа кръв.
- Хашинти, не ме изоставяй! – проплака тя, призовавайки, богинята почитана от расата й, на помощ.
Пренебрегна летящите камъни около себе си, и се застави да се успокои. Потърси слепешката с крак, опора и когато я намери издиша пресекливо. Бурята вече беше надвиснала над планината. Небето беше потъмняло и на хоризонта се виждаше една от петте нощни луни. Вятърът бе леден и невероятно силен. Оплиташе краищата на наметката й, около голите й крака. Трябваше да побърза. Ако не се подслони някъде след показването на петата луна, с нея бе свършено. На тази планета щом изгрее и последната луна, бурята помиташе всичко по пътя си, а от небето се посипваха ледени късове.
Тя изхленчи облекчено щом успя да достигне върха. Просна се по корем на земята, дишайки насечено. Крайниците й бяха изранени и изтръпнали. Трета луна изгряваше. Нямаше никакво време. Кожата на Варосите беше толкова дебела, че за тях студа нямаше да е никакъв проблем, но нейната тънка снежно бяла кожа, нямаше да може да я предпази от ужасяващия студ, който щеше да скове всичко наоколо. С много усилия се изправи на крака в цял ръст, но силния вятър я блъсна с всичка сила и я събори на земята, на крачка от ръба, където, ако беше паднала, щеше да се приземи в ръчищата на преследвачите си. Реши, че ще е по-безопасно да не се изправя и пропълзя до отсрещната страна на върха, където скалата се спускаше стръмно. Придърпа наметката си, и внимателно заслиза, като опираше гръб в назъбената стена. Беше забравила за камъка, забит между ребрата й, но щом той срещна съприкосновението със стената, се заби по-дълбоко и жената изпищя от болка. Инстинктивно се оттласка от стената, за да спре болката и загуби равновесие. Босите й крака се подхлъзнаха, ръцете й не намериха никаква опора и стройното й тяло започна да се плъзга стремглава по склона. Жената успя да прикрие лицето си с ръце, докато болезнено се търкаляше надолу. Сякаш след цяла вечност тялото й тупна тежко на покритото с камъни подножие на планината.
Тялото й потрепна от болката. Жената отвори едното си око и ужасена се втренчи в петата луна, чиято окръжност всеки момент щеше да заеме мястото си до другите четири.
- Хашинти! – извика тя отчаяно. Очите й се напълниха със сълзи и замъглиха зрението й. И тогава го видя. Дайлерон! Беше сигурна, че е тук. Пропълзя по-наблизо, и щастливо се вгледа в разноцветното петно пред себе си. Дайлерон бе портал за други планети. В техния свят, това бе единственият начин да се предвижваш от една планета на друга. След галактическата война преди много, много време, расите в тяхната част на галактиката почти се бяха унищожили в опита си да обявят господар на техния свят. Технологиите и оръжията унищожиха толкова много животи и заличиха голяма част от расите заселващи света им. Тогава, жреците на всички божества, се обединиха и с мощни заклинания обградиха света им със силово поле, което унищожаваше всяка технология, която се доближеше тази част на галактиката. Много се бяха опитвали, но никой не можа да унищожи силовото поле. И сега живееха първобитно, а единствения начин за предвижване беше Дайлеронът. Светло, разноцветно петно, напомнящо езеро, което щеше да я отведе от тази планета и да я отдалечи от преследвачите си.
Прошепна няколко благодарствени молитви към богинята си и пропълзя до Дайлеронът. Потопи първо ръката си, и въздъхна. Всяка планета разполагаше с няколко Дайлерона, които водеха до точно други планети. Нямаше идея щом премине на каква планета ще се озове, но имаш едно преимущество. Нейната раса имаше дарбата само с една част от тялото си да долови чуждото присъствие. Ръката й беше от другата страна, но там нямаше никой. Точно преди да изгрее последната луна, жената се потопи в Дайлеронът и премина от другата страна.
Щом се озова на чуждата планета, й се зави свят и корема й се разбунтува. Без да успее да се възпре, се наведе и повърна. Беше чувала, че щом никога не си преминавал през Дайлерон, първия път тялото се бунтува. А като се добави и умората от катеренето, и болката от падането, жената чувстваше, че тялото й ще се разпадне всеки момент.
Но нямаше време да се разкатава, трябваше да намери място, където да се скрие. Никога не беше напускала, Калатар. На тази планета бе откакто се помнеше и ако не беше открила Дайлеронът, на тази планета щеше и да умре. Но вече не. Макар и за кратко, тя се беше спасила и щеше да се бори за живота си.
Огледа се на около и след миг се разсмя от сърце, нищо че цялото й тяло се възпротиви и за вибрира от болка. Беше чела за тези планети, но безкрайно се зарадва, че може да види една такава. Ако добре е разпознала, намираше се на водна планета. Около Дайлерона имаше малко парче земя покрита с червена пръст, а наоколо, до където се простираше погледа й имаше само вода, с изключение на двайсетина пътечки, които криволичеха между огромните езера в двадесет различни посоки.
Богинята й не я бе изоставила. От една страна имаше да избира от цели двадесет пътя, и така по-лесно щеше да се скрие от преследвачите си, а от друга, имаше само едно нещо, от което се плашеха Варосите, и това бе водата.
Въздъхна, трябваше да направи усилие и да потърси подслон. Не можеше да стои до Дайлерона. Надигна се и с флегматични и много болезнени стъпки се запрепъва по най-тясната пътека. Преследвачите й, едва ли щяха да тръгнат по нея, тъй като тя бе най-близо до водата.
Вървя така толкова дълго, че чак самата се учуди от къде има тези сили. Изведнъж пред нея се изправи нисък склон, зад който се простираше планина. Тя въздъхна тъжно. Все пак май не се бе добрала до водна планета. Но и така беше добре. Щеше да има къде да си почине. Отмаляла премина склона и застана пред голяма гладка скална стена. Беше невъзможно да се покатери по нея. Тогава зърна пролука в стената и се завтече на там. Промуши се през тясната цепнатина и се озова в грамадна пещера. На стените имаше няколко отвора, водещи към тунели, които сигурно минаваха през цялата планина. Но жената не се замисли за това. Беше прекалено уморена. Тялото отказваше да й служи. Тя се строполи тежко на земята, омота се в наметката си, като придърпа още по-надолу качулката на глава си, сви се на кълбо и започна да се унася.
Само миг преди да заспи, тялото й трепна, доловило, че не е само, но съзнанието й затъпено от болката и умората, не успя да реагира и жената потъна в сън.