автор: anonimapokrifoff

Навярно защото мигът наближава
да вперя във мрака очи,
дори и сънят ми така нагорчава,
а утрото в мене мълчи.

Отдавна едничката истина зная:
отмина щастливият час.
Тогава назаем живеех във рая,
но раят си тръгва от нас.

Напролет разплаква се бистро лозата,
разлиства се, вие ластар.
Наесен сама си излива душата
във слънчево сладък нектар.

Когато сърцето престане да скача,
преминало сетния праг;
безплътно олекнало - пух от глухарче,
ще дойде небесният впряг.

И бясно ще рият с копита конете,
извили гръбнаци в дъга.
Дий, ангели черни, по-бързо летете,
че пътят започва сега!