автор: theheart_ofthefire

Понякога по залезно разплитам
преждата на своето мълчание.
Тъкана е от тъмното копито
на бял пегас, ранен в предания.

На нея ще нанижа черна песен,
в която се оглежда пак реката.
И ще е пъстра като стара черга,
изпила болката на светлината.

А днес я пускам - нека си отиде
и друга да я пее боса в лятото.
Но другата ще стопли ли огнището,
което на сбогуване разплаках...?