автор: meiia

Едва ли някой ще те извести,
ако случайно си замина.
Нявярно тъкмо ще запролети,
тъкмо в тебе да ме има
и ще избухне люлякът от цвят,
и гълъби ще занадничат
от видимия чак във онзи свят,
за да се учат да обичат.
Градината ще нацъфти. Сама.
Зюмбюли, нарциси, лалета
пъстро да ми спомнят за дома
и за тревата по полето.
Врабчетата с безкрйния рефрен
едва ли ще изчуруликат,
че някъде прощават се със мен
очите ми, но тебе викат!
Мъглата натежала ще се изпари
и керемидите ще блеснат.
Денят за други ще се възцари.
За мене-неизвестното.
И утрото като възторг от всичко,
то дано да ти разкаже,
че съм поела толкова самичка
и искам да се върна даже,
за да направя грешки непростими,
в любов да се призная
и после чак сърцето да изстине
в плаща на безкрая.
Едва ли някой ще те извести,
когато до предела
очаквам ти да ме проводиш, ти,
в любов причастие приела.