автор: chocolate

Копчето на звънеца беше мръсно бяло. Навярно не са го измили след като са боядисвали стълбището, а това сигурно е било отдавна, преди няколко години. И стълбището беше мръсно. Мазилката беше станала тъмносива, напукана и издраскана.
Но не беше трудно да се види копчето на звънеца. То си личеше в средата на едно петно с неправилна форма, оставено от пръстите на тези, които са звънели нощем. Навярно и осветлението не работи…
Все пак нали дойдох тук именно заради тази врата. И заради това копче… донякъде.
Поколеба се за миг. Дали пък да не… После стисна решително устни и натисна копчето.
Нищо не се чу. Звънецът навярно също не работеше. Или пък нямаше ток. Все едно. Смелостта и беше до тук. И без това доста си опъвах нервите. Стрували си - заради една книга…
Усмихна се горчиво, обърна се и бавно заслиза по стълбите. Колко е глупаво всичко. И колко студено…

- Погледни се на какво приличаш! Омръзнаха ми твоите истории. Омръзнаха ми, разбираш ли!!!
И няма к'во да ми ревеш. Нито пък да ми разказваш. Вече абсолютно всичко си ми разказал. И за Десислава… И за Даниела… Слушай, не съм те питал, но как може неща, които си захвърлил зад гърба си преди толкова години, да те вълнуват. Ами да си се оженил за нея, да сте заживели заедно… Така де - …докато смъртта ви раздели… Сега к'во - няма да те чака момичето?! Зарязал си я, пък после… Ама такива хора най-ги мразя!.. Престани да ми подсмърчаш, чуваш ли?! Мъж си…
Не мога да те гледам повече. Отивам при Сашо. И хич не се влачи при нас в такова състояние. Знаеш, че и той не те понася такъв… И погледни на какво прилича стаята! Господи!.. Като се оправиш подреди малко. Аз ще се прибера късно. Добре ли си?
- Нищо ми няма. Върви…
Наистина му беше лошо. Ако беше казал само още една дума и… Самото надигане на главата му причини болка. Като че ли беше най-добре да лежи. Само че тази гадна светлина…
- Изгаси лампата…

Николай изгаси лампата, отвори вратата към антрето и спря нерешително. Обърна се да го погледне. Все така лежеше по очи. Знаеше, че все още плаче, макар и без сълзи. Не му се излизаше, но знаеше и това, че трябва да го остави. Дано поне Сашо да си е в къщи.
Мина през антрето препъвайки се в разхвърляните обувки. Кога ли ще купя нова лампа за това антре? И звънецът не работи… Бравата изщрака мъчително. По мъчително от вчера. Всичко някак гадно и неумолимо се разрушава. Кога ли ще се срути и тази стара олющена кооперация…

Видя в на стълбите. Стоеше полуобърната към тяхната врата. Дясната ръка колебливо се държеше за парапета, а с другата зиморничаво закопчаваше едно от копчетата на палтото си. Видя, че е с дълга черна коса и много бледо лице. Очите и не се виждаха от бретона. А и малкото стълбищно прозорче, цялото в паяжини и немито кой знае откога, хвърляше такава нищожна светлина…
- Търсите ли някого?
Знаеше, че търси тях. На този таван не живееше никой друг. Дори собствениците се качваха много рядко.
- Търся Ангел Борисов. В този апартамент ли живее?
- Апартамент?!…
Сигурно светлосивото и палто никога не беше влизало в такива апартаменти. Иначе кой знае на какво щеше да прилича.
- Да, тука живее. Но не знам дали ще може да го видите сега. Нещо е понастинал.
- Няма значение. Нали е тук.
Стъпалата вече не ги разделяха. Тя стоеше пред него и чакаше.
Висока е почти колкото мен. И е красива. Откъде ли пък я е намерил? Не ми е говорил за нови запознанства. Все по кръчмите виси. От тези, гадно задимените. Такива момичета не влизат там.
- Внимавайте да не се спънете в антрето. Осветлението не работи, пък и е толкова разхвърляно.
Намери в тъмното вратата и я отвори. Ангел седеше на леглото. Гледаше към ъгъла, откъдето идваше светлината. Очите му бяха едни такива… празни.
За какво ли е запалил лампиона - нали преди малко не искаше светлина.
- Заповядайте… Имаш гости!
С кой ли акъл я поканих.
Единствения фотьойл беше затрупан с дрехи. Николай ги смота и ги затвори в гардероба.
- Заповядайте!
Очакваше да види някакво смущение или поне учудване, но зад съсредоточения израз на лицето и не можа да разгадае нищо.
- Благодаря.
Помогна и да свали палтото си. Не смееше да отвори гардероба и да го прибере вътре. Постави го внимателно върху своето легло. Всъщност друго свободно място нямаше.
Аз пък за какво ли да вися тук? Така и така бях тръгнал за Сашо. Ангел дали ще намери кафето?
Все пак трябваше да отвори гардероба. За щастие купчината дрехи не пожела да се разпадне. Остави бурканчето с кафето и захарта на шкафчето.
Все пак най-добре е да изляза.
Момичето седеше във фотьойла и мълчеше. Ангел също мълчеше. Все още гледаше светлината, но нещо се мъчеше да се съсредоточи.
- Ники, свърши ли коняка?
Типично в негов стил. Момичето сигурно не можеше да разбере състоянието му. Този дълбок тъмен поглед… Не, няма да му дам да пие повече. Сигурно не е спрял цяла нощ. Къде ли е бил всъщност през тази нощ?
- Ще отида да купя. В къщи няма нищо.
Ще купя ама друг път. Отивам при Сашо и ще се върна късно. Ако ще - да се сърди. Не ми е жал за парите. За него го правя, дяволите да го вземат. Както е тръгнал ще свърши или в клиниката за алкохолици, или в лудницата.

По дяволите тази лампа. Нека свети. Искам да прочета онези писма, които ми останаха. Можеше и да не изгарям нищо онази вечер. Писмата ми пречели да гледам на живота истински… На Николай глупостите. Предпочитам да чета писмата, отколкото да пия и да си спомням какво точно пише в тях. Вече започнах да обърквам всичко. Времето си минава…
Протегна ръка и запали лампиона. Николай беше сложил върху него онова парче зелено стъкло, което случайно намериха на улицата. Сякаш съм в бара на Съни. Десислава обичаше това място. Може би най-вече заради самата Съни. Някакво странно приятелство я свързваше с тази жена. На колко ли години беше тогава. Сигурно 3 - 4 повече от мен. И Съни я обичаше. После заобича и мен. Оставяше ни да стоим колкото си искаме - дори и да не поръчвахме. Когато нямахме пари Съни винаги измисляше някакъв повод да почерпи за нещо. Десислава обичаше кампари. Съни пиеше само коняк и само хубав. Имаше същите тъмни очи, като Десислава, само че без онези весели пламъчета. Очите на Съни бяха празни. Само понякога долавях в тях някакъв спомен за болка. В такива моменти нямах сили да я гледам. И усещах, че глътката коняк нагарча…

- … Имаш гости…
Ники не е отишъл при Сашо. Знае, че имам нужда от него. Понякога ме хваща яд, че така добре ме разбира. Сякаш съм прозрачен. А може и Сашо да го е изпреварил и да е наминал насам. Би било добре. Цинизмът е отношението му към живота винаги ми е действал като първите две шепи сутрешна вода.
Някакво момиче?! Познавам ли я отнякъде? Всъщност трябва ли да я познавам?
Нямало коняк?! И това момче ще бъде нещастно в живота - така и не се научи да лъже като хората. Ще излезе уж да купи и ще се върне след два часа, ако се върне изобщо днес. Ама и аз се държа отвратително с него. С единствения приятел, който проявява някакво съчувствие към мен.
Но това момиче - какво търси на този таван? Някоя нощна история?! Трябва да съм бил много пиян, за да и кажа как може да ме намери. Не изглежда такава, но… По дяволите, Ники! Къде си скрил коняка…

Сигурно търси коняка. Висок е. По-висок от брат ми. Ходи малко прегърбен. И явно не обича да се бръсне. Може би скоро е излязъл от казармата. Брат ми, когато се уволни не се бръсна три месеца. После се запозна със Соня и се обръсна. Соня уж тихичка такава една пък… На него такава му трябва… Черното поло му отива. Откога ли не го е свалял от гърба си. Единият ръкав се е разнищил леко. И му е окъсяло. Сигурно мизерува на този таван. Пък кой знае - онзи, Ники не изглежда така. Обикновено хората не изглеждат такива, каквито са, но този Ангел Борисов изглежда съвсем такъв, какъвто си го представях преди да го видя.

- Извинете, мога ли да ви помоля за нещо?
- Кажете.
Сиви очи, сива престилка, сива покривка на масата… Сякаш всичко беше покрито с прах. Дори и гласът на библиотекарката сякаш беше от телефонна слушалка, затрупан с прах, уморен и глух. Сивите очи гледаха през прозореца, някъде надалече. Дали наистина каза нещо?
- Интересува ме, кой е чел тази книга преди мен. От девета група е. Може би преди около два месеца. Разбирате ли, в книгата имаше няколко писма. Прочетох ги - не знам защо. Мисля, че са забравени случайно и сега ги търсят. Искам да ги върна. Лично.
Каква отвратителна мъгла. И тази жена до прозореца… И аз с нелепата си молба - да прерови картоните от два месеца назад. Изглежда толкова уморена с тази сива престилка. А е съвсем млада. Може би четири или пет години по-голяма от мен. И аз ли след пет години ще изглеждам така?

Има някаква красота в това да се напиваш бавно, и сам. Това е средство да избягаш от дните, в които усещаш как някаква студена ръка притиска сърцето и и от него се стичат капки кръв, като сълзи. Когато някаква болка засяда в гърлото ти и те кара да преглъщаш мъчително. Стените те обичат като най-липсващите ти хора. Затова е хубаво да се напиваш на земята, в ъгъла. Тогава зад гърба ти няма сенки. Времето е истинско. Другият човек в тебе мълчи. Само гледа как цигарата ти се стопява в мрака и се превръща в малка трошица топлина забравена от някой случайно влязъл през вратата и поседнал за миг…
Хубаво е да се напиваш бавно. И сам. И да е нощ.
Мъглата и калта ги няма. Сенките се преплитат с истината. Всичко става една голяма истина, която кой знае защо не си успял да разбереш досега. Понякога ти се иска да дадеш на някого нещо, единствената си риза, всичко… Само да остане. Да сподели мълчанието ти. Но той си тръгва мълчаливо, нахлупил качулката на старата си канадка. Силите ти свършват. Не можеш да го настигнеш. Пълзиш към последната врата, която хлопва безнадеждно. Вятърът те намира призори свит пред вратата. Мъглата и калта се завръщат отвсякъде. Забравен прозорец скърца тягостно от вятъра…

- Защо си сам?
Съни беше застанала до масата. Празните чаши на таблата изглеждаха нелепо. И това петно на покривката. Тази вечер барчето е пълно. И колко много цигарен дим. Потни лица се появяват и изчезват в дима като призраци. Защо ми е толкова отвратително…
- Къде е Десислава?
Някой изпусна чаша. Сякаш нещо се събаря върху мен. И не мога да избягам. Искам да завали. Да вървя под дъжда сам, надалеч. И капките да ме удрят злобно през лицето.
Някой се изсмя гадно, като на мръсен виц.
- Питам те, защо си сам?
- А ти?
Погледите ни се срещнаха. Сенките под очите и сякаш станаха по-дълбоки. Този бар я съсипва. Не трябваше да казвам това. Не трябваше…
- Донеси коняк.

Може би не трябваше да чета тези писма. Или поне онова, което той и е писал, неизпратеното. Всъщност не е ли все едно кое съм прочела. Важното е… Кой ли пък би могъл да каже кое е важното?! Ужасно е. Толкова близко са били един до друг. Толкова близко… Вече е било по-лесно да се доближат съвсем, отколкото да се разделят. Да беше ги разделил някой друг, по-добре би било. А така те сами… С пълно разбиране за това, което става. Боляло е…
Пазил е тези писма толкова години. Чел ги е, сигурно често. Измачкани са, поизцапани. Ето тук - сигурно е сложил чашата си.

Пусто е. Никой не обича морето през зимата. Само вятърът. Пясъкът е студен, замръзнал. Дори стъпките почти не се забелязват. Почернялото дърво и изсъхналите тръстики мълчат. Ангел също мълчи. И на мен не ми се говори много. Иска ми се да отида на онзи камък, който пръв посреща вятъра и вълните, да ги послушам как си приказват. Само че с тези обувки. И с това палто. Трябваше да помоля Ангел да минем покрай нас, да си облека други дрехи. Всъщност ме беше страх да не се откаже. Пък и всичко стана така неочаквано, така както си мълчеше до прозореца.
- Искаш ли да видиш морето?
Когато намери коняка скрит зад завесата, попита ме дали ще пия. Това беше второто нещо, което каза. Не ме попита дори какво търся при него. Дали изобщо нещо го интересува?
На моето "… не пия… сутрин… " мълчаливо остави бутилката на масата. И той не пи. Цигарата трепереше леко в ръката му. Сигурно не е спал цяла нощ. Тези сенки под очите. И този пълен пепелник…
Сега изглежда по-добре. Заспа за половин час в автобуса, така както гледаше през прозореца. Лицето му остана напрегнато, съсредоточено. Така ми беше по-лесно да го разгледам. Иначе има един особен поглед. Не издържам на такива погледи. Ако морето разбираше от погледи, щеше да се отмести. То пък напук идваше все по-близо. Сякаш искаше да достигне почернялото дърво, да го докосне. Сигурно през лятото тук идват влюбени и седят върху него, да си вземат малко черна топлинка. Тръстиките тогава са зелени и шумолят тихичко. Луната рисува соята червено-жълта пътека до брега и по нея тръгва морето. Целува пясъка, целува тръстиките. Докосва стария дънер…
- Хей! Здравей!
А призори, заедно с вятъра заличава стъпките и обещава да пази завинаги тайната. И никога няма да ми разкаже за онова тъжно момиче с хубавото име, което тогава е седяло до Ангел. Сега навярно тайно пита: - Хей! Защо си сам? Къде е Десислава? Къде е…
Ангел все така мълчи. Само присвива зиморничаво рамене и оправя падналата яка на канадката. Изпитвам желание да протегна ръка и да го докосна по рамото. Да оправя косите му, да го прегърна… просто така. Дали ще ме разбере?..

По тези каменни стъпала се отива до онази уличка с барчето. Само че сега не е лято. И барчето не е барче. Задната стаичка сигурно също е празна и студена. Нищо не е останало от Съни, от онова лято, от онази нощ, когато за пръв път пих коняк сам на масичката в ъгъла. Само споменът за миговете, в които се опитвахме да убием болките с други болки. За онова сбогуване на гарата, когато разбрах, че Съни не е Съни, а Даниела. За онзи влак… Къде ли е сега Съни. Навярно пак разнася коняк на други мълчаливи болки в късни часове. И сутрин се събужда празна, с онези безсмислени настроения, които само пълнят пепелниците.
А онази сутрин ми се усмихна. Всъщност не на мен, а на нещо скрито дълбоко в себе си. Аз само и напомних за него. После и тя разбра това. Горчилката докосна ъгълчетата на усмивката и, след това очите, ръцете… Не, ръцете не. Те ме докосваха плахо. Сякаш ги беше страх да не унищожат онзи малък сапунен мехур с топлина, случайно довят от вятъра. После заплака. Съвсем тихо. Онова нещо в нея вече го нямаше. Изгуби се. И навярно никой не беше виновен. Просто така…
- Знаеш ли, не съм плакала от години.
- Знам.

Как бавно умира деня. Като че ситният дъждец измива бавно някаква мръсна стена, а отдолу мазилката става все по-тъмна и по-тъмна. През лятото се мръква по друг начин - с величие, с тъга, с великодушие: " Е, .. нищо. Утре пак ще дойда. Очаквайте ме…" И при всяка дума в небето избухват пожари. А сега вятърът събира черните облаци и запушва тесния процеп, от който бе дръзнала да проникне бледата сивота. Само няколко изсъхнали листа, кой знае как оцелели на дървото посред зимата, го изпращат с мръсножълт мокър блясък. " Не си отивай… Не си отивай…" После бавно натежават от дъжда и движенията им стават бавни. Едно от тях се изпусна, падна на тротоара и се повлече п сивите плочи да гони вятъра. Другите съвсем се умълчаха. Дървото протегна ръце след листото, но не можа да го достигне. Застина така, с протегнати ръце, осъзнало безсмислието на жеста.
Дали и за Ангел нещата са живи. Глупости ми се въртят из главата. За него сега може би е по-важна пейката. Или сянката, която седи до него и го гледа. А може би разговарят.
- Здравей! Отдавна не си идвал. А когато идваш - не искаш да седнеш тук. Това беше нашата пейка, не помниш ли?..
- Помня…
- Не помниш ли?.. Тук се разделихме. Имаше толкова много, заради което да остана. Имаше много. Почти всичко…
Но не останах. Тръгнах си. А ти не намери за какво да ме спреш.
- Помня.
- За Съни ли се върна или заради мен?
- Не знам.
- А аз знам - заради мен.
- Винаги беше убедена, че виждаш истината. Тогава сгреши. Забрави ли?
- Заради мен е. Съни е като теб. Тя може да даде много. Почти всичко. Но само почти. А аз мога всичко. Това е истината и ти го знаеш. Трябваше да ме спреш.
- Ако те бях спрял, ти щеше да останеш. Но нямаше да бъдеш вече същата.
- Аз не ти трябвах същата. Ако бях - ти сам щеше да ме спреш. Но предпочете мълчанието на Съни пред истините, които аз не премълчавах. Тя те разбираше по-добре, нали? На нея и е лесно да те разбира. И знаеш ли защо? Защото в нея всичко е опустошено. Тя е мъртва.
- Не е истина.
- Истина е. И да има нещо в нея - това не си ти. Не си ти… Има спомени,.. сенки… Сега и ти си сянка в нея. А тя в теб. Какво спечели?
- Не е истина.
- Истина е. Знаеш го.
- Не… Не… Не е истина…
Сигурно му е студено. Трепери. Гледа в тротоара, там където падна листото. Може би и той вярва, че листото беше живо. И че го заболя, когато падна на плочите. Плочите не ги боли. Те помнят. Всяка есен по много листа. И много стъпки…
- Не трябваше да си тръгваш.
- Трябваше. Нямаше да можеш да понесеш болките и на двете ни. Аз също нямаше да мога да издържа. Аз не издържах вече. Само Съни можеше. Сега вече можеш и ти. И ти си опустошен вече. И в теб е пълно само със спомени и сенки. И ти си мъртъв.
Тогава си тръгнах за да ти дам шанс. Ако ме беше спрял - и двамата щяхме да станем други, по-истински. Това щеше да е последната ни крачка един към друг….
Ти предпочете Съни. За нея нямаше защо да правиш никакви крачки. Беше по-лесно, нали? Не ти ли горчеше?
- Горчеше.
- Съни беше добра. Аз я обичах. И сега я обичам. Не беше тя виновната затова, че те изгубих. Ти беше виновен. И аз…
Съни също ме обичаше. И двамата ни обичаше. И знаеш защо си тръгна тогава, с онзи влак? Помниш ли влака?
- Помня.
- Тя ти даде шанс да ме намериш. Пое вината върху себе си и замина с нея. Така можеше да се върнеш при мен чист - без лъжи и премълчани неща. Ти знаеше каква е Съни. Защо не повярва на себе си? Съни нямаше откъде да вземе тези сили, за да ти разкаже всичко. Ти все пак в този момент беше много за нея. Силите и стигнаха само да си отиде без да заплаче преди да тръгне влака. Помниш ли очите и?
- Помня.
- Те ти казваха всичко. Трябваше да го разбереш.
- Разбрах го.
Защо тогава не намери сили да направиш крачката? Защо не написа онова писмо?
- Трябваше ли?
- Трябваше. Тогава трябваше. Сега е късно за всичко.

- Ти не трябва ли да се прибираш?
Значи все пак не е забравил, че стоя зад гърба му, встрани до стената. Очаквах, че ще стане и ще тръгне нанякъде, забравил за това, че съществувам тук, съвсем наблизо. Ще тръгне сам със сенките си. Ще върви по старите следи - плочите са ги запомнили. Ще запомня т и тези. Този път само неговите. Плочите помнят много. Стените и дърветата ще запомнят допира на ръцете му. Една стена ще запомни моята сянка…
- Не трябва ли да се прибираш?
- А ти?

Не трябваше да я довеждам. С това палто е само за скитане. Сигурно се е обидила, че не и обърнах внимание целия следобед. И аз съм един. Хем си мислех, че така ще се получи, но…
- Не измръзна ли? Да идем да пийнем някъде.
- Настроение ли ти се отвори или си със затвърдени навици?
- Не…
Цялата е мокра, а говори за настроения. Сигурно се е проклела сто пъти, че е тръгнала с мен. Всъщност през целия ден не каза нищо. Не е сърдите. Гласът и не е пълен със злоба. Само очите и ме гледат някак странно. Тъжни са. Ако не знаех, че е дошла с мен, щеше да ми прилича на изгубено дете.
- Не се сърди.
- Не се сърдя.
- Извинявай. За малко те забравих. Морето ми действа. Омагьосва ме.
- Не… Някога говорех…
- А аз още говоря. И ми е хубаво. Благодаря ти, че ме доведе на онова място при тръстиките и черното дърво.
- Не бях идвал отдавна.
- Казваш го така - сякаш съжаляваш, че си дошъл.
- Може би.
- Не трябва.
- Откъде знаеш, че не трябва?
- Не знам. Чувствам го.
Усещам, когато ме гледат. Усещам не толкова погледа, колкото напрегнатостта, която увисва във въздуха. Сякаш очакваше някаква реакция. Може би търсеше някакво потвърждение на думите си. Може би чакаше някакъв отговор.
- Чувствителна си.
- Подиграваш ли ми се?
- Не.
- Не го прави никога… с мен.
- Защо така сериозно го казваш.
- За да го възприемеш сериозно. А и денят не беше особено весел. Морето е тъжно през зимата.
- Защо тогава дойде?
- Защото на теб ти се идваше… И защото не можеше да се решиш да дойдеш сам.
Пак ме гледаше. Сигурно разбираше, че говори истината. Погледът и беше придобил някаква особена упоритост. Някаква сянка застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.
Обърнах се рязко. Тя седеше все там, на няколко крачки от мен, неподвижна.
Бавно, много бавно изминах тези няколко крачки и застанах пред нея. Очите и все така ме гледаха.
- Как се казваш?
- Силвия.
- Защо плачеш, Силвия?
- Едно листо умря…