автор: hristam

Идваше при мен всяка нощ, откакто останах сам.

Приятелката ми каза, че отива да погостува на майка си, но знаех, че няма да се върне. Бях твърде незначителен за нея, за разлика от онзи тип, с когото знаех, че се среща, въпреки че не беше сметнала за необходимо да ми каже. Знаех, че я губя, но не бях в състояние да й предложа този лукс и стандарт на живот, за които явно мечтаеше.
Когато разбрах, не усетих болка, ярост, дори тъга. Само огромна празнота, сякаш вътре в мен се бе образувал вакуум, който бавно се опитваше да ме погълне. С нищо не й показах, че знам за новата й, по-успешна връзка, така или иначе вече от доста време се чувствах сам, дори и когато бяхме заедно.
Губех интерес към всичко – към себе си, хората, случващото се наоколо. Когато тя се появи онази нощ, бях изгубил представа за собствената си реалност, съзнанието ми се рееше далеч извън контрола на мислите. Но тя беше толкова истинска, толкова осезателно и чувствено беше присъствието й, че нито за миг не се усъмних в реалността й. Изпълни ме с усещане за пълнота и завършеност още от първия миг, в който я усетих, сякаш беше онази част от мен, която бях изгубил заедно с илюзиите за любимия човек до себе си.
Питах я коя е, но тя нежно слагаше пръст на устните ми, и пошепваше:
- Споделеност...
Друг път казваше:
- Усещане...
А понякога:
- Това, от което се нуждаеш...
И само долавях усмивката й в мрака, защото никога не я виждах.
В началото не ми беше необходимо – усещането за нея ми беше достатъчно, докосването, неповторимият вкус на целувките й, начинът, по който се любихме с чувството, че имам всичко, което ми е нужно.
После с времето открих, че искам все повече – изглежда, заложено е в човешката природа да не се задоволява никога с това, което има. Не знам кое ме караше така да настоя да я видя, но онази нощ тя ми каза:
- Не можеш да ме видиш, светлината ме убива.
- Убива те?
- Да, аз съм като нощните пеперуди, които летят към пламъка, но той ги изгаря. Ти си моят пламък, улових светлината в теб, но знам, че е различна, и няма да ме убие.
Прегърнах я.
- Тогава това ми е достатъчно, стига ми усещането за теб!
Но истината е, че не ми стигаше, с времето желанието да я видя нарастваше все повече. Очите ми сами я търсеха, опитваха се отчаяно да разкъсат завесата на тъмнината, да се изпълнят с нея така, както го правеха ръцете ми, устните ми, тялото ми. Мислите ми.
- Измъчваш се... – прошепна тя една нощ и погали лицето ми – а не затова съм с теб.
- Не знам какво да правя – отчаяно отвърнах и зарових устни в косите й. Улових се, че се опитвам отново, за кой ли път, да разбера цвета им, очите ми пулсираха болезнено от усилието. – Искам да виждам очите ти докато се любим, устните ти, които ми даряват такава наслада, гърдите ти, ръцете, всяка извивка на тялото ти. И това е по-силно от мен!
Тя застина неподвижно, и остана така дълго време. Имах усещането, че в ръцете ми е останала само нейната обвивка, а тя е някъде далеч, където не мога да я достигна. Изплаших се, че я губя, но тогава тя се раздвижи и ме прегърна.
- Има само един начин да ме видиш, но твърде висока е цената.
- Кажи ми, кажи ми! – извиках нетърпеливо.
- Да дойдеш в моя свят.
- Разбира се, защо не каза за това по-рано! Но нима там има светлина, нали ми каза, че...
- Там всичко е различно, и ще можеш да ме виждаш, въпреки мрака наоколо. Но се боя, че моят свят няма да те пусне да се върнеш обратно. Никога.
- Какво значение има, защо да се връщам, когато ще сме заедно? Знаеш, че искам да бъда с теб завинаги.
Тогава усетих как преливаме един в друг, аз се изпълвах с нея, а тя – с мен, бях и нея и себе си, а тя беше и себе си и мен. Странно усещане – едновременно болезнено и прекрасно. Последното, което усетих преди да се изгубя напълно, беше чувството за пълна хармония.
Дойдох на себе си, когато усетих целувката й върху устните си.
- Добре дошъл при мен, любими.
Отворих широко очи, но те останаха не виждащи. Протегнах ръце към нея, но наоколо цареше най-непрогледния мрак, който можех да си представя, не можех дори да видя ръцете си.
И тогава разбрах – очите ми толкова дълго се бяха взирали в напразни опити да я видят, че бях ослепял.