автор: samisme

В капки от сълзи,
сърцето ми се къпе,
черна нощ покрила е света,
сърцето ми топти !

Разхождам се
из прашните пътеки,
стара баба пред казан се моли,
циганин капакът да отвори.

В жестока смърт се давя
и повръщам тинята на "сладкият живот",
гледам колко е щастливо детото,
обесило своята роднина !

В огъня изгарям,
всичко преживявам.
Все едно съм аз този без краката,
тъжният от инвалидната количка.

Боже колко мъка в мен.
а радостта къде е ?
душата ми пустее,
искам да не виждам.

Вдишвам бързо и преглъщам,
но след просякът се пак обръщам.
Как се случва ей така ,
да живеем в простота.