автор: SiDi

Беше студен януарски ден. Слънцето вече залязваше и небето се обагри в червени и златисти нишки.Тук-там още се мяркаха белите стъпки на зимата.
Лара се огледа и забеляза, че не е сама на гробищата. За пръв път се вгледа в лицата на хората, които минаваха покрай нея. Бяха толкова невзрачни и бледи, по някои личаха белезите на тежки грижи и недоимък. Мразеше да гледа хората в очите - все едно крадеше от техните души и сърца, винаги готови да понесат още болка и поражение.
Беше дошла тук за да избяга от всичко. Нямаше смисъл да се самозалъгва - тя бягаше от живота.
Когато последната жива душа се изниза през ръждясалата порта, Лара се усмихна. Най-после сама. Най-после спокойствие. Всъщност не беше така, но този факт остана невидим за нея, докато една въздишка зад гърба й не я стресна.
Срещу нея се изправи неприлично красива митично създание с високи скули и светли пронизващи очи. Не разбираше защо се взират в нея с такава настойчивост. Приличаха й на едни други търсещи отговори и с цвят на добре поддържана стомана очи, които обикновено виждаше в огледалото - своите собствени. И изведнъж сякаш въпросите, които напираха в нея се разпиляха като малки стъкълца, отговорите им увиснаха между тях и после всичко остана в миналото. Тя започна да се приближава към създанието, но спря-искаше й се то да направи първата крачка.
Сякаш доловило желанието й нещо в него се промени. В погледа му просвятна голо желание - така първично и диво. Мислите й препуснаха бясно, водовъртежът от чувства и възприятия я погълна. Докосването му взриви сетивата й. Не усещаше вече нито студа, нито болката, които бяха неизменен спътник в живота й. Искаше да чувства само ледените му целувки, които обсипаха лицето й докато накрая се спряха задълго върху устните, зажаднели за ласка. Телата им се вплетоха в първичния танц на любовта и се предадоха на светлината.
Всички прегради рухнаха. Беше свободна. Щастието изпълваше всяка нейна фибра.
Беше се отдала на смъртта, която я беше стиснала здраво в последната ледена прегръдка.