автор: mitko_jordanov

Той седеше в планинската хижа пред старата печка с дърва. Обичаше хижите, старите печки и бърборенето на огъня. Цялото му същество обаче се беше побрало в малкото екранче на последния модел Nokia.
Игривите отлясъци на пламъка, които винаги отваряха душата му, сега само му пречеха да разчита дребните букви на екрана, а там имаше нещо, за което мечтаеше от дълго време ден и нощ, през всяка свободна минута. Там на малкото синкаво екранче блестеше най-голямата награда: две нежни думи от сърце.

Тя седеше в луксозния си офис, както винаги в събота, късно вечерта, когато й беше най-удобно да довърши несвършеното през седмицата. Обвиняваха я, че прекалява с работата, но това бяха най-любимите й часове. Слагането на седмичната точка, светещия екран, белите листове и мисълта за завършеност. Сега обаче виждаше само малкото екранче на телефона си на него имаше само няколко латински символа, които съчетаваха цял един живот. Живот не изживян, живот преминал покрай нея като сън, изпълнен с възходи и падения, живот въртял я непрекъснато като виенско колело. И когато вече беше се примирила, и когато мислеше, че той всичко и е дал и тя му е платила скъпо, когато вече беше решила, че няма смисъл от мечти и надежди, че ще се примирява равнодушно нещото се случи. Пристигна този смс, само няколко латински символа събрали в себе си смисъла на цялото съществуване.

Зимният сумрак вече беше завладял големия град когато той изведнъж реши да избяга. Запали колата и тръгна по хлъзгавия снежен път. Лакатушеше завой след завой, инстинктивно управляваше автомобила с ръце и крака, а в главата му беше още по-гъста мъгла. „Ето реши да избяга от това адско нечовешко гъмжило и тръгна” Дотегнали му бяха хората, от няколко седмици все по-често сядаше в някое кафене и се вглеждаше в лицата на около. Какво търсеше в тях? Не знаеше какво търси и какво иска да открие. Дори не си задаваше този въпрос просто се взираше и се опитваше да прочете нещо. Да види някаква изкрица, някаква светлинка, поне малко човещинка.
Пристигна в малкото дървено бунгало, разпали печката, внесе дърва, размрази водата и го изтръгна от лапите на ледения вятър навън. Тръгна от София внезапно и в опита си възможно най-бързо да се измъкне от гъмжилото в петък вечер дори не спря в някой магазин да се запаси с храна. Огледа се, отвори един по един вратите на стария кухненски бюфет. Все някак ще изкара до понеделник, има няколко консерви, лютеница, зимнина, сухари и най-важно в тъмното мазанце са скрити няколко бутилки старо червено вино. Слезе долу, извади една от тях, избърса прахта от нея, отвори я старателно, сипа в старинната чаша, премести стола до пламтящата печка, седна на него, отвори вратичката и с ръжена пак побутна цепениците. Печката отговори с леко ръмжене и огнени отблясъци по брадясалото му лице. Отпусна се на стола отпи жадно голяма глътка от отлежалия червен елексир и въздъхна доволно.

Огледа се наоколо. Като че ли за първи път виждаше къде се намира. Огромно просторно помещение, луксозни кожени мебели, тежко дъбово бюро, лъскави маркови техники. Колко усилия, колко нерви и жертви струваше всичко това. Винаги е смятала, че това e нейната мечта, целенасочени и устремено вървеше към достигането и, ах, през какво ли не премина за да я постигне, а сега всичко и се струваше сиво, мрачно и безлично. Стана и отиде пред картината със скъпа рамка изобразяваща красиви цветя в ефирна ваза. Загледа се в нея с надеждата, че пак ще усети опияняващия аромат на цветята както преди. Винаги когато беше напрегната отиваше там пред нея, потопяваше се в нежния колорит и се отдаваше на мечтания, но сега видя само мрачната сянка на зимната вечер. Забеляза, че тази картина всъщност изобразява тъга, навява самота, китка цветя преминали своя цъвтеж забравени в пукната ваза. „Как е възможно толкова дълго време да не забележа, че тънката ивица е просто пукнатина”. Разходи се бавно из цялата стая, запали цялото осветление, но все и се струваше мрачно, само малкото синьо екранче я обливаше със светлина.

Нали искаше да остане сам за това побягна, тогава защо така нетърпеливо очакваше лекото писукане на телефона. Дори понакога звукът се чуваше само в ушите му и той бързо поглеждаше към финното апаратче. Защо избяга? От какво? Избяга от самотата в големия град, от страха че и той като останалите не забелязва нищо около себе си. Прочете в една книга историята на луд герой, когото всички отритваха защото виждаше в тях, спомни си как и той е бил същият и се уплаши, че сега вече е поредния егоистичен организъм изкачил се на по-горно стъпало в „пирамидата на Маслоу” и от това го побиха тръпки. Стресна се и няколко дни се луташе по улици и сгради като побъркан. Спря да обръща внимание на външния си вид, почти не ходеше на работа, само минаваше през офиса и то повече по навик, отколкото за да свърши нещо, пропуши отново и всяка вечер си купуваше нова бутилка „Finlandia”. А сега тези смс-и. Започна се преди два месеца в невинна закачка по време на преговори, и преди често беше използвал изкусен флирт за да спечели сделка, но този път невинната игра се превърна в безумен пожар застрашаващ да изпепели всичко. Не бяха се виждали след деловата вечеря преминала в страстна нощ и завършила със закуска в леглото в „Амбасадор”, но през цялото това време не спираха да си пишат денонощно: смс-и, e-mail-и, скайпове и всички подобни. Цял роман беше изтекъл в ефира. Непрекъснато се уговаряха да се срещнат отново и все нещо се случваше: тя в Рим, той в командировка, а тази вечер, в това време трябваше да е тази толкова лелеяна среща.

Невярваше изобщо на мъжете, достатъчно дълго я бяха подвеждали, напротив по всякакъв начин използваше женственността си за да ги завладява и използва, от далече усещаше похотта им и умело я употребяваше в своя полза, целия си бизнес, целия си обществен статус беше изградила от техните слабости, а как можа да сложи всичко в краката на този появил се от никаде самобитен екземпляр, в краката и в ръцете, всичко за което се беше борила, за което беше се унижавала и изграждала само с един подпис в неговите ръце, ах тези ръце, само как уметят да галят, свиреха по нейното тяло като виртуозен пианист. Нима е възможно? Все пак тя не е някаква малка тинейджърка, на която от първата целувка и потичаха соковете, как успя да го постигне и то само с един поглед. Този поглед, който за минута само я съблече, но не като другите плъзгайки очи по пищните и форми и стройното тяло, представяйки си какъв цвят е бельото и колко лесно пада от нея. Не, този негов поглед я гледаше в очи, вътре в тях, дълбоко, този поглед съблече душата и. Тези очи в които тя се огледа и видя своето истинско аз. Видя дълбоко покритата в душата и нежност, видя една голяма несигурност, видя огромния си страх от самотата, от това че е обречена да бъде неразбрана. Разбра колко много се е заблуждавала във всичко, колко усилия е полагала за да заблуди и другите, всички други около нея и колко лесно и е било, защото никой не е пожелал да разбере истината. А тези очи видяха истината, видяха нея такава каквато е, а не каквато иска да изглежда и не се уплашиха, не се отместиха, приеха я и се усмихнаха.

Преди няколко месеца стана на 38 години, а сега откри, че не познава в себе си. Напротив, познаваше се отлично, но сам се изненада от действията си. Винаги смяташе, че това е негов собствен свят, свят на фантазиите му, свят изживян в тоновете книги, свят който винаги ще си остане само в душата му. Никога не беше предполагал, че е възможно да прави това което, да го прави както иска, да сбъдва мечтите си, да превръща фантазиите си в реалност и то изведнъж, само след една нощ. Дори не беше сигурен дали всичко в тази нощ е било реалност или само някакъв сън. Сън в който намери ключа, ключа към залостените двери, към собствената си енергия, енергията скрита вътре в него, събирана и скътавана през целия му осъзнат живот. А само как дойде този ключ. Каква ирония на съдбата. Предстояха преговори. Екип от колеги дълго време беше подготвял сделката, десетки безсънни нощи и литри кафе бяха жертвани за да подготвят стратегия, за да проиграят вариантите, за да преборят възраженията, за да предвидят евентуалните въпроси...На вечерята всички изглеждаха напрегнати, витаеше нервност, въздухът тежеше, усмивките бяха криви и изкуствени. Изказваха се един през друг, трескаво обсъждаха и мислеха варианти, а те се споглеждаха предизвикателно, играейки някаква собствена игра абстрахирани от другите. Разменяха остри реплики по проблема в които бяха кодирани двусмислени послания. Времето минаваше на приливи и отливи в нападателни и спокойни дискусии. В един момент тя се наведе към сътрудника си и няколко минути шушукаха на ухо и ровеха нещо под масата. Това му даде възможност спокойно да я разгледа. Типична кучка. Сексапилна, стилна, със високо самочувствие. Мечта, да обладаеш тази си е яка тръпка, да я караш да се подчинява и да се държи като долна курва...Усмиха се мечтателно и този момент усети леката вибрация на мобилния телефон предизвикана от смс. Непознат номер.”Печелиш, след 3 мин ще има сделка, стая 1021, видях в очите ти какво търся”. Ахаа, хитрата играчка била и голяма палавница, но още преди да успее да отговори, всички вече бяха станали и бурно се аплодираха и поливаха сключения договор.

Когато разбра, че той няма да дойде изпадна в неконтролируемо състояние. Цялата се тресеше, не можеше да помръдне, да стане, да направи две крачки. Не знаеше дали я е яд на това, че не може да го контролира или за това че и липсва страшно много.” По дяволите това животно. Още сега ще отида някъде и ще срещна десетки еректирали хубосници, които никак няма да се замислят как да ме подхванат само леко да присвия око към тях”. Сипа си голямо уиски, посегна към ледарката, после размисли и нервно тръсна вратата и. Отпиваше често на малки глътки, изпуши няколко цираги, с рязко движение на единия крак, а после и на другия изхвърли обувките от краката си, постоя без да помръдне още дълго. Изведнъж наведе лице и го затвори в шепите си за да ги напои обилно със сълзи. „Жадувам те, липсваш ми, до болка копнея за теб”.

„Ти истинска ли си или плод на моята фантазия”- отговори той на смс-а и се отпусна назад в мекото кресло. Не знам каква е, не я познавам все още, не мога да я разбера, но нещо вътре в мен дълбоко вътре силно ме влече към нея. Не трябва да и вярвам, стига разочарование, но...но тя направи нещо с мен, отключи ме, харесва ми да съм такъв какъв съм с нея. Роля ли е това? Или всичко останало е театър? Телефона даде знак за ново съобщение. Малкият син екран светна и на него малки латински букви без знаци и паузи той прочете: „Обичай ме такава каквато искаш да бъда, обичам те заради своето отражение, което виждам в очите ти”.

Мина дълго време, но отговор нямаше. Тя седеше все така отпусната с вдигнати боси крака и чаша уиски в ръка, дори вече беше забравила и кутията цигари до себе си. Просто седеше, понякога леко отпиваше и гледаше някъде към картината, но сега дори и счупената ваза не виждаше, просто гледаше през нея с изцъклени сухи очи без дори да премигва. Час, два, а може би три. Дори вече не поглеждаше към апарата, в главата и беше каша, никаква нишка не можа да хване и проследи. Сигнал. Леко вибриране. Лека синкава светлина – „отвири ми вратата, нося шампанско”.
18.05.2008г.