Усъмних се, че е различна от другите деца, когато отдавна подмина възрастта, в която обикновено казват първите си думички. За сметка на това проходи рано, стъпваше уверено на малките си крачета и разглеждаше всичко с огромен интерес.
Усъмних се, че е различна от другите деца, когато отдавна подмина възрастта, в която обикновено казват първите си думички. За сметка на това проходи рано, стъпваше уверено на малките си крачета и разглеждаше всичко с огромен интерес.
Нямаше вид на дете със забавено развитие, бях чувала за много случаи на късно проговорили деца, и не се тревожех особено, а в детската консултация също ме успокояваха. Малката беше жизнена и будна, посъветваха ме да я стимулирам с игри и приказки. Тя ме гледаше разбиращо с умните си очи, понякога се усмихваше, и тогава си казвах – ето, може би сега ще се случи! Но тя продължаваше да е все така безмълвна.
Двете живеехме сами почти откакто се роди. Беше на около месец, когато мъжът ми почина при битов инцидент – никога няма да забравя този ден. Съседката, възрастна самотна жена, го помоли да погледне бойлера й, имало някакъв проблем. И друг път се беше случвало, всички знаеха, че той има златни ръце. И златно сърце, също, никога не отказваше да помогне.
Току-що беше запалил цигара и тя още димеше до чашата му с кафе, когато жената се втурна изплашена до смърт и плачейки ми каза за токовия удар. Починал на място, по-късно казаха, че сърцето му не издържало. Не можех да си обясня как е станало, винаги бе много внимателен, до педантичност.
Дълго време така и не можах да приема факта, че го няма, може би защото се случи толкова внезапно. Дори и сега, години по-късно, се улавям, че се събуждам с мисълта и усещането за него, очаквам да го видя в леглото до себе си, и връщането към реалността винаги е болезнено.
Той обожаваше дъщеря ни, от първия миг, когато я пое в ръцете си. Бременността ми беше тежка, раждането протече с много усложнения, едва ме спасиха, получих значителни увреждания, включително и на сърцето. Правят ми редовно контролни прегледи, приемам шепи лекарства и ме предупредиха да избягвам всякакви силни вълнения и физически натоварвания.
Но всичко това е маловажно в сравнение с факта, че тя се роди здрава и жизнена.
Болката ми по него се удвояваше от факта, че не успя да я види как расте и се променя, превръщайки се в същинско негово копие.
По настояване на майка ми и за всеобщо успокоение все пак реших да потърся специалисти, които да я прегледат. Минахме през много кабинети, всякакви тестове и прегледи. В крайна сметка общото заключение беше, че детето е здраво, няма никакви органични и други увреждания, най-малко – забавено развитие, от което се опасяваха близките ми. Посъветваха ме същото, което вече правех – да й говоря повече, да я провокирам с въпроси и игри, а също и да я запиша в специализирана детска градина, където да общува с деца на нейната възраст.
Тревожех се как тя ще приеме това, струваше ми се мъничка да я откъсвам така от себе си, нямаше още три години. Но директорката на градината много подробно ми обясни всичко, запозна ме и с педагожките, които работеха с децата. Условията бяха чудесни, а и хората също ми вдъхнаха доверие. Дано да свикне бързо, мислех си, и още от първия ден тя прие всичко много спокойно и с присъщата за нея любознателност.
Минаха няколко месеца, всички я хвалеха, че се справяла много добре в игрите, показваха ми нейни рисунки и твърдяха, че в развитието си е много над средното ниво. Но все още никой не я беше чувал да каже и една думичка, и това започваше сериозно да ме тревожи, макар че ме бяха уверили, че не е няма.
Това се случи малко след като навърши четири.
Беше една сутрин, тъкмо й носех закуската, когато чух тънко гласче от стаята й:
- И аз те обичам!
Невярваща, тихо надникнах - тя седеше на пода сред играчките, наклонила глава, сякаш заслушана в нещо, погледа й се рееше.Изобщо не ме забеляза.
- Миличка – казах тихо – говориш ли с някого?
Тя чак сега ме забеляза и като че се събуди от сън.
- Да – отговори ми унесено. – Говоря с татко.
Каза го толкова ясно и правилно, сякаш винаги го е правила. Дори не обърнах внимание на казаното, за мен беше вълнуващ самия факт, че чувах най-сетне гласчето й.
Оставих подноса със закуската и я гушнах, идеше ми да плача и да се смея едновременно, но се страхувах да не я стресна.
- Татко ли? – постепенно достигна до съзнанието ми смисъла на думите й. – Татко го няма, миличка!
Целунах меката й бузка, и изведнъж се сетих, че никога не съм й говорила за баща й, смятах я още за малка. Сигурно бе чула децата в градината да споменават татковците си. На тази възраст децата са като попивателни, а и това, че разговаря с въображаем човек, също е нормално за нейната възраст – бях изчела купища специализирана литература покрай нейния проблем.
- Защо мълча толкова дълго, обич моя – прошепнах в къдриците й повече на себе си, отколкото на нея.
- Татко каза, че е време да ти кажа колко те обича! – гласчето й беше като пееща камбанка – И аз те обичам, мамо!
Очите ми се напълниха със сълзи, които едва удържах – толкова бях чакала тези думи „обичам те, мамо”!
Обадих се в градината да им кажа за чудото и им казах, че днес искам да е с мен целия ден, не отидох и на работа. Исках да се насладя на тези мигове с нея, имахме толкова да наваксваме.
По-късно я заведох и при майка ми. Докато малката си играеше с котето на двора двете си поплакахме на воля. От радост.
С радостта се свиква по-бързо, отколкото с мъката.
Загубата на съпруга ми беше все още не зараснала рана в сърцето ми, а това, че детето ми проговори най-после просто стана част от ежедневието ни. Не беше особено приказлива, но умееше да се изразява ясно и точно, сякаш досега е трупала тези умения в себе си, и е решила да ги покаже напълно усвоени.
Разказах й за баща й – дължах й го, тя самата прояви интерес.
Можех да говоря много за него – спомените ми бяха все още живи и ярки, сякаш беше вчера, когато бяхме заедно. Разказах й колко беше щастлив при нейното раждане и как всеки път бързаше да се прибере, за да я гушне.
- Наричаше те...
- Моята мъничка фея, знам! – изпревари ме тя – Той и сега така ме нарича!
Тази история с въображаемия татко все повече започваше да ме притеснява. Най-вече защото ме караше да си задавам въпроси, на които нямах отговори, поне логични. От къде можеше да знае тя за феята?
Е, добре, вярно, че в градината и в къщи много приказки е чула, и за феи – също, но точно тези думи й казваше само той.
Но бързо избутвах тези мисли – ежедневието ми беше достатъчно натоварено, а и тя си се държеше като всяко нормално дете, което иска грижи и внимание.
Една вечер, когато я целунах за лека нощ, тя стисна ръката ми и ми каза неочаквано:
- Мамо, утре той ще дойде да ни вземе.
- Кой, миличка? – попитах я. Току-що бях дочела поредната приказка и си помислих, че е още под влиянието й. Тъкмо се канех да я успокоя, когато тя каза:
- Татко.
Заболя ме, сърцето ми се сви и не знаех какво да кажа. Много бях объркана.
- Той не може да дойде, нали ти разказах? – нежно погалих ръчичката й. – Виж, знам, че много искаш да го видиш и дори...дори не разбирам как е възможно това – нали изобщо не го помниш, беше мъничка, когато той си отиде! Мисля...- тайно изтрих сълзите си за да не я разстройвам – мисля, че той много щеше да се гордее с теб, ако можеше да е с нас, защото ти си най-прекрасната мъничка фея...
Вече не можех да ги крия, сълзите ми извираха направо от сърцето.
Тя взе ръката ми, и я притисна до бузката си:
- Не плачи, мамо! – докосна мокрите ми страни в нежна ласка. – Ще бъдем толкова щастливи заедно, ще видиш!
Не можех да кажа и дума повече, вълнението така силно беше стиснало гърлото ми, че едва дишах, за първи път от много време насам усетих тъпа болка в сърцето. Целунах я, и й пожелах красиви сънища, както всяка вечер. Но аз самата дълго не можах да заспя. Едва призори затворих очи, и тогава го видях – седна на леглото до мен и дълго ме гледа, преди да ме докосне галещо.
- Знаеш колко ми липсваш, нали? – попита нежно.
- Ти също ми липсваш – прошепнах развълнувана. – Много!
- Дъщеря ни е прекрасна – усмихна се той – Най – силната връзка между нас...
- Не разбирам как може да й липсваш толкова, постоянно говори за теб!
- Това е нейната мисия, скъпа. Знам, че ще ти прозвучи странно, но тя е родена, за да ни събере отново.
Знаех, че сънувам, и въпреки това всичко ми се струваше толкова реално, че ме достраша.
- Не разбирам – казах му. – Как бихме могли да бъдем заедно, когато...
Той все така благо се усмихваше:
- Тя ти каза – дойдох да ви взема със себе си.
- Не, почакай! Как така да ни вземеш?! – вече наистина се изплаших. – Тя е толкова мъничка, тепърва започва да живее...
Погали рамото ми, а в дланта си усетих топлата ръчичка на дъщеря ми. Усмихваше се щастливо.
- Не се страхувай, мамо! Ще бъдем по-живи от всякога, защото ще бъдем заедно.
Видях пътека от светлина, по която тръгнахме тримата, ръка в ръка. И тогава престанах да се страхувам.