автор: alkaltchev

Косите си, с които ме завиваше
отряза ги, защото побеляха ли?
Не се учудих. Късо ти отиваше,
но ми се щеше да си както някога

Помръкнал беше блясъкът в очите ти.
Както преди, ръцете ти не пареха.
Усмивката – омайната , откритата
бе някак уморена , претоварена.

Дали пък аз , не ставах със годините
такъв , какъвто бих се мразел всякога .
Дребнавия , дърдоркото , капризния –
Това ли съм? Ти мен ли си очаквала?

Не искам да те питам - този аз ли съм.
Нима съм сляп? Пред мен ти пак си същата.
Ти още си за мен невероятната,
но времето изтича между пръстите.

И го поглъщат плаващите пясъци
на призрачните плажове в душите ни.
Подай ръка , за да се върне блясъка
в очите ти , посърнали от искреност.