автор: sol_lam

Стана толкова много часа
и умората свъси вежди;
чакам писък, рисувам сърца,
телефона дори не поглеждам.

Остър звън не проряза тъгата ми,
долу кал колело преминава
и в тъмата изчезва една
попрегърбена спица в педала.

През килийки мрежести пак
вятър свири на дъжд серенада
и комарът снася в дървото яйца
изнамерил си процеп-пазва.

Ще заспя, ще сънувам писма
ненаписани - ужким изпратени
и ще литна на сутринта
да ги търся с надежда протакана

толкоз дълго, че чак ме сърби
изкривеният пръст нашарен
да потегля по тъмни зори
в лов на дати из календара.