автор: hristam

Tой беше самотен от много време, и така беше свикнал със самотата си, че тя бе станала част от него, можеше да му бъде визитна картичка.
Може би и в личната му карта трябваше да бъде вписано – отличителна черта – самотник.
Някога, преди много време, и той се бе влюбвал, дори се беше оженил, и имаше дете. Само че сега това му се струваше като от някакъв друг живот – предишния му. Както някои хора, вярващи в прераждането, казваха „ В предишния си живот съм бил фараон” да речем.
А в сегашния беше просто един писател, попрехвърлящ вече средната възраст, все още не написал големият си бестселър, но все пак сравнително добре продаван.
След като жена му преди години го напусна сякаш се отключи нещо в него, и точно по това време започна и написа първата си успешна книга. „Вероятно просто не съм създаден да бъда баща и съпруг – мислеше си той понякога – може би моята мисия е друга – да създавам мъдрост и красота, които да дарявам на хората.”
Не че обичаше особено хората – тежаха му контактите с тях, чувстваше се притеснен дори от благосклонното и приятелско отношение към себе си. Точно за това и приятели нямаше, а към жените отношението му бе като на опарен към огън – отдавна бе разбрал, че живота е по-спокоен и плодотворен когато е лишен от женско присъствие.
Ето защо изненада сам себе си, когато прояви интерес към младата жена отсреща. Наскоро се беше нанесла, той дори помисли, че са семейство с високия здравеняк, който й помогна с багажа. Скоро обаче разбра, че живее съвсем сама. И други неща разбра за нея – не че я дебнеше съзнателно, и сам не си даваше сметка защо толкова често наднича през прозореца, никога не се бе интересувал особено от околния свят.
Но сега научи, че тя обича да става рано и да пие кафето си сред цветята на балкона, а след това ги поливаше и се грижеше за тях. По – късно идваше нейна приятелка, с която излизаше, и почти по едно и също време се прибираше пак придружена от нея.
После приятелката й си тръгваше, а той понякога дочуваше музика откъм нейната стая, особено когато прозорците бяха отворени. Не можеше да я види, но понякога си представяше как танцува – тялото й бе гъвкаво и грациозно, почти можеше да види как отмята дългата си коса, а полата й оформя малък вихър около стройните й бедра.
Неусетно тези видения станаха така натрапчиви, че започнаха да се промъкват и в съня му, събуждаше се посред нощ като човек, умиращ от жажда, с единствената мисъл да я утоли. Но неговата жажда беше тя, и времето само я засилваше.
Опита се да надмогне тази толкова нетипична за него страст, която го караше да се чувства объркан и несигурен. Спусна плътни завеси, за да се изолира по-добре сложи и външни щори. Да имаше как, би изградил и бетонна стена пред прозореца си.
Но мислите му продължаваха да го тормозят, въображението му рисуваше образа й по начин, който го караше не само да я сънува, а вече не можеше да спи по цяла нощ. Истината бе, че я желаеше, тя, без да подозира дори за неговото съществуване, беше влязла в сърцето му, и той не знаеше как да я изтръгне от там.
Залиня, съвсем се занемари, изглеждаше и се чувстваше болен и съсипан. Понеже беше самотник по природа, и защото винаги се чувстваше несигурен, когато трябва да общува с хора, страхуваше се дори да я заговори, макар скоро да разбра, че изолацията само утежнява положението му.
Никога, за нищо на света не би си признал, че е влюбен – как не, толкова отдавна не му се беше случвало, а и лошите спомени от раздялата с жена му още нагарчаха в душата му.
Но това се оказа много по-силно от него, и той разбра, че единственият начин да оцелее, е да пише, да пише неуморно, да излее цялата страст на самотното си влюбено сърце навън, като последен и отчаян опит така да я откъсне от себе си.
Писа денонощно, забрави дори да се храни, на моменти погледа му се премрежваше, но пръстите му неуморно пишеха ли, пишеха това, което сърцето му им диктуваше.
И когато написа и последната дума, вече бе толкова изтощен, че дори нямаше сили да прочете написаното, но бе убеден – това бе най-красивото му писание, защото бе оставил сърцето си в изписаните страници. Това бе неговото любовно послание до нея, трябваше само да го пъхне в пощата й. Беше сигурен, че в момента, в който го прочете, ще разбере и няма да остане безразлична към неговата любов, никоя жена не би устояла на такава любов. И тя ще бъде негова – толкова силна бе магията на любовните му думи.
Още същата сутрин го остави в пощата й, беше толкова лесно, сега просто трябваше да изчака да го прочете, а после...После тя сама щеше да го потърси, със сигурност.
Но мина ден, два, почти седмица, тя все така неотменно спазваше графика си за деня, излизаше и се прибираше с приятелката си, сякаш изобщо не бе прочела посланието му.
„А може би наистина не е” – помисли той, и реши да провери в пощата й. Стори му се, че вътре наистина се белее нещо, и тъкмо се готвеше да провери, когато чу глас зад гърба си:
- Какво правите там, господине?
Беше приятелката й. „Ама че късмет!”, помисли си той.
- Аз...ами... – заекна и се почувства адски неудобно. – Проверявах пощата – едва промърмори.
- А, вие носите пощата, така ли? – момичето любезно се усмихна – Тогава сигурно е станала някаква грешка. Госпожицата, която живее тук не получава нищо.Тя е сляпа.