Вторник е, почти сряда - само още няколко минути.
Здравей, скъпи приятелю! Така се радвам да те видя отново!
Толкова си блед… бял… толкова чист и неопетнен. Даваш ми цяла една вселена, само трябва да я напиша.
Знаеш ли, много те обичам! Не с обичта, с която се обича приятел или любим, а с някаква друга… която и аз не мога да обясня. Обичам в теб това, че винаги ме слушаш. Никога не ме прекъсваш, докато ти говоря и винаги ме разбираш - толкова добре, колкото аз самата се разбирам. Не се оплакваш, че аз ти се оплаквам, а и не искаш аз да те изслушам и да реша проблемите ти. Ти, всъщност, нямаш. Ето, това си е сбъдната мечта… да си имам някой, който винаги е готов да ме чуе.
Но, понякога, макар и рядко, те мразя почти истински. Защото слушаш, без да мислиш за решение, без да предлагаш състрадание или подкрепа, без да можеш да ме прегърнеш и да ме успокоиш. Би трябвало да ми стига това, че наистина ме слушаш. Но не ми стига. В крайна сметка, не можеш да ми дадеш нищо, освен краткото успокоение на изповедта. Със същия успех мога да си водя дневник, дневникът на една луда. Представям си го почти като заглавие на книга, на бестселър след няколко години. Смея се, макар да не съм сигурна на какво - на глупавата представа или на себе си. Аз не пиша дневници. Аз пиша приказки, които никой нормален, нито ненормален, не би разказал на детето си. В крайна сметка, и ти ще се превърнеш в приказка, нито повече, нито по-малко от едно имагинерно нереално същество, родено от моето въображение.
Хей, знаеш ли, обичам те! Защо си толкова мълчалив? Винаги мълчиш. Става ми тъжно като те слушам. Знам, знам, не ме гледай с такова празно съжаление. Знам, че за да ми отговориш някой трябва да напише отговора. Чудя се дали всъщност си нямаш съзнание. Никой не би могъл да каже.
… добре ли си? Сигурен ли си, че не те повредих с глупавите си приказки? Всичко ли е наред?
Не, не, това вече не си ти! Вече се превърна в нещо друго! Ама че глупаво от моя страна! Не трябваше да пиша нищо! Трябваше да те оставя!!! Сега вече не си тихият бял лист, сега си нещо друго!
Нищо, аз пак си те обичам… както обичам всичките си приказки. Ти си приказка. Здравей!
И довиждане!
Приказки за тишината, ден шести