Нямаше да го забележа, ако върху мен не се бяха посипали камъчета и пясък.
Погледнах нагоре, и тогава го видях-стоеше на ръба на скалата, и не знам по какво точно, но разбрах, че за разлика от мен не се наслаждава на гледката. Не бях виждала преди самоубиец, но този имаше вид точно на такъв.
- Хей, господине!-извиках, и изведнъж се сетих, че не бива така да се подвиква в такива моменти, да не би човека да се стресне и да падне.
Той обаче ме изгледа странно спокойно, не беше много далече над мен, виждах ясно изражението му, та даже и цвета на очите му.
- Нали не се готвите да скочите оттам?-продължих, насърчена от неговото спокойствие.
- Напротив, точно това мисля да направя – той се наведе и седна на ръба на скалата. – Вие пък откъде се взехте?
- Наслаждавах се на гледката. Не намирате ли, че точно по това време морето винаги изглежда различно?-забърборих с твърдата убеденост, че така ще го поразсея от мрачните му намерения. А после изтърсих-Защо ви е да скачате оттук? Нали виждате острите скали долу, опасно е!
Идеше ми да си прехапя езика-какви ги говорех! Беше повече от ясно, че не е дошъл да скача от скалата за забавление-дори не беше по бански.
- Не смятах да го правя за удоволствие-повтори мислите ми той.-Просто нямам друг избор. Понякога просто нямаш избор.
Ама че работа, помислих си, ами сега? Не можех да го оставя да го направи, в никакъв случай, вече се бях забъркала и аз в тази ситуация, трябваше да намеря начин да го спра. Обаче бях абсолютно неуверена, че ще се справя-никога не бях изпадала в подобно положение, а и, честно казано, чувствах се по-изплашена от него.
Ясно ми беше, че трябва да се опитам да го накарам да промени решението си, но никога не съм била добър психолог, даже напротив-известна съм с неволното забъркване на страхотни каши.
Да вземем например личния ми живот-пълен хаос. Разведена, с две подрастващи деца, едното от които всеки момент може да ме направи баба, просто не мога да я удържа. Синът ми пък, на кой ли се е метнал, постоянно ми прави забележка когато закъснявам вечер и упорито отказва да приеме факта, че аз тази, дето трябва да държи сметка кой кога се прибира. Все пак аз съм родителят, нали.
Може би има известно право-епизодичните ми връзки след развода не са довели до нищо добро, поне до този момент. В смисъл, че много пъти ме е виждал да се прибирам разстроена след поредната неудачна вечер с поредния неподходящ.
Но този тук дори не изглеждаше съсипан, да му се не начуди човек...
- Аз също съм имала тежки моменти-внимателно казах-но и през ум не ми е минавало да направя такова нещо! Защо сте се отчаял толкова?
Той подхвърли някакво камъче към вълните долу, и ме погледна:
- На вас мога да кажа, така или иначе малко по-късно ще го направя.- отново се втренчи в морската шир-И няма как да ви навредя-добави.
Разни мисли се защураха из главата ми-дали пък не беше неизлечимо болен? Ами ако е заразно? Защо иначе ще споменава, че можел да ми навреди...
Сигурно съм го казала на глас, защото той поклати глава, и въздъхна:
- Не, не съм болен.-погледна ме и изтърси-Крадец съм. Крадец на щастливи мигове.
Изхилих се, след което веднага му се извиних, защото ми стана адски неудобно. Какво е виновен човека, че е луд? Да имаше наблизо психиатрична клиника, щях да помисля, че директно от там е избягал, обаче не знаех да има такава. Нищо, че погледа му не беше на луд, а просто на много, много тъжен човек.
Това ме наведе на следната мисъл и го попитах:
- А не трябва ли един крадец на щастливи мигове да изглежда малко по...ведър, да речем? Не е ли това в духа на професията?
Той направи гримаса, с която май се опита да наподоби усмивка. Не му се получи добре.
- Може би сте срещала колеги?-погледът му като че ли съвсем помрачня- Там е работата, че не става така. Чуждите щастливи мигове не ме правят щастлив, а точно обратното.Ограбвайки другите, ставам все по-нещастен заради тяхното ограбено щастие.- Той въздъхна тежко.- Вече целият съм болка, само болка...
Имаше нещо, и аз не знам, в тия негови очи ли, в тона на гласа ли, в цялостното му излъчване ли, което пресече нелепите ми опити да се шегувам. И странно, но му повярвах, без изобщо да мога да си го обясня.
- Ще ви разкажа за това- поде той-защото може би е време да го споделя с някой, години наред нося този товар и не издържам вече на тежестта му. Работех като лекар. Бях дежурен онази нощ, когато го докараха-невзрачен един такъв, с вид на скитник, пресичал по никое време магистралата. Шофьорът се беше паникьосал, целият се тресеше от ужас, и имаше защо-човекът беше ударен лошо. Трябваше да се оперира спешно. И там, на операционната маса, докато го подготвяхме за операция, той изведнъж дойде в съзнание, хвана ми ръката, и ми прошепна: „Ти си следващият." "Следващият ли?"-зачудих се аз."Следващият крадец на щастливи мигове”. След това издъхна.-стрелна ме с очи-Знам, не ви се вярва. То и аз не вярвах, помислих, че нещо бълнува. А и в началото не разбирах какво става. С моите близки и приятели започнаха да се случват разни неприятности, и колкото повече ми споделяха, повече се задълбочаваха нещата.
Първо ме напусна жена ми с децата, каза, че се чувствала съсипана и не можела да живее с мен. После наш семеен приятел се изпокара жестоко с цялата си рода заради подялба на имот, водеха се грозни дела месеци наред. След това започна да се случва и с колегите-неудачи в работата, разправии, неприятности и лични, и служебни. Достатъчно беше аз да съм наблизо, и всичко се объркваше, приемаше отрицателна насока-усмивките помръкваха, дружеските отношения ставаха враждебни, приятелските разговори се превръщаха в кавги. В последно време виждах че се случва и със случайно попаднали край мен хора-където и да се появя атмосферата се нажежаваше, лицата помръкваха...
- Почакайте-спрях го.-Но как точно го правите, усещате ли нещо?
- И идея си нямам как става. Онзи човек ми го предаде, преди да умре, само в това съм сигурен. То е като зараза, която нося в себе си, и няма лечение за нея. Или аз поне не го знам. Кажете ми, сега не мислите ли, че това е основателна причина да скоча от тая скала и да свърша със себе си?
- Вижте какво-внезапно ми хрумна-Ако наистина е така, както казвате, защо аз не се чувствам зле? Ето, вижте ме, същата съм си, като одеве, и даже мога да ви се усмихна! Изобщо не съм нещастна, честно!
- Вероятно защото сега няма с кого да го споделиш. Надявам се и да не се случи, защото след малко, като си тръгнеш, ще го направя.
Проследих погледа му-последните лъчи бавно умираха зад хоризонта, удавени в настъпващата вечер, вятърът се засили, а под нас вълните сякаш се бореха със крайбрежните скали.
- Време е да тръгваш-каза той. Беше забелязал, че потръпвам, но не мисля, че беше само от студ.-Ще настинеш, а и става късно.
Беше минал на ти, историята му явно ни беше сближила.
- Мисля, че не трябва да го правиш...поне тази нощ!-заговорих трескаво-Виж, нека се прибера и да видим какво ще се случи! Имам две деца, всеки ден ми сервират по нещо, така че...-усетих, че се обърквам, идеше ми да ревна от отчаяние-Моля те, моля те, нека мине тази нощ, а? Само една нощ. А утре сутринта ще се срещнем пак тук и ще ти разкажа!
Видях как нещо трепна в очите му, сякаш заплака, но някак дълбоко, навътре в себе си. Сякаш сълзите му умираха още преди да се родят. И гласът му бе друг, когато ми каза:
-Добре. Добре. Сега просто си върви.
На няколко пъти се обръщах, а той все така седеше на ръба на скалата. Последния път като се обърнах ми се стори, че не го виждам, но не бях сигурна, защото вече беше тъмно.
Докато се прибирах усещах огромна тежест в себе си, но знаех, че ме боли заради него, непознатият, и неговата налудничава история, в която бях повярвала.
Всичко ще е наред, помислих си, докато отключвах входната врата. Сигурна съм, а утре ще се видим на онази скала.
В антрето ме посрещна дъщеря ми:
- Ама къде скиташ досега?-погледнах я строго. И тя ли ще ми държи сметка?-Трябва да говоря с теб, да знаеш откога те чакаме...
Неясна тревога ме обзе:
- Случило ли се е нещо?
- Искам да те запозная с годеника си. Оттатък е. Ще имаме бебе!
Погледнах я смаяна-цялата грееше, сякаш нямаше нищо по-хубаво в живота й. А може и така да беше, знам ли. Във всеки случай очите й бяха събрали цялата радост на света.
- Да знаеш колко сме щастливи, толкова се обичаме!-прошепна ми и ми се гушна.
Усмихнах се, все още доста объркана. Е, знаех, че ще ми го сервира някой ден, но пак успя да ме изненада. Щом се обичат, какво по-хубаво, помислих, докато гледах лъчезарния млад мъж отсреща. И дълбоко в себе си им пожелах цялото щастие и любов на земята, точно както всяка майка на мое място би го направила.
Чак по-късно се сетих за човека на скалата. Да, щях да отида на другата сутрин. Но вече бях сигурна, че той няма да е там.