Замръквам
в мислите ти.
Като сън.
В дъха ти будя се –
въздишка.
Отеквам в чановете.
Звън.
От корена -
по-истинска.
По-фина съм
от нишка.
И стъпвам боса,
белонога.
По тихите следи
ще ме познаеш.
На извора
забравих
свойта строгост,
когато с устни
ме отпи,
да разгадаеш...
Гергьовска люлка
стори със ръце.
Небето стана храм.
В разцъфнала поляна
от белите легенди
сплетох си венче.
Вградих се
в погледа ти.
Като сянка.