автор: hristam

Бяха женени от няколко години, но той понякога се чудеше как беше допуснал това да се случи.

Голям чаровник, веселяк, винаги душата на компанията – жените открай време си падаха по него, дори не му се беше налагало да сваля някоя, по-скоро въпроса беше коя да предпочете.
Може би това го привлече в нея – плахата й нежност, тихото й ненатрапващо се присъствие, което в съчетание с екзотичната й хубост заемаше все по-значително място в мислите му.
Продаваше цветя в магазинче близо до дома му, и той често минаваше оттам, а понякога се отбиваше да купи цвете за нечий празник или ей така, да направи мил жест на някоя нова приятелка. Улавяше се, че е разочарован, когато там не беше тя, а колежката й – кокалеста стара мома, която очевидно би се наслаждавала на възможността да го обслужи не само като клиент.
Когато я покани за първи път на среща, тя ужасно се смути и цялата пламна. Не беше виждал по-красиво нещо от тази сияйна руменина, която на фона на безупречната й бяла кожа и тъмните й къдри, го накара да възкликне:
- Боже, толкова си хубава! Приличаш на тази роза!-и посочи една разкошна тъмночервена роза във вазата до нея. След това й я подари. А тя му подари сърцето си.
За него беше вълнуващо да открие, че е първият мъж в живота й, наистина не го бе очаквал при нейната впечатляваща външност. А тя му се отдаде с цялата всеотдайност на жена, открила за първи път красотата на любовта, толкова трогателно чиста и недокосната от всякакви пози и преструвки, че той също за първи път се потопи в това ново усещане на пълна хармония и споделеност.
Вероятно това го накара да поиска да се оженят- нежното възхищение в очите й, начинът, по който се разтваряше като уханен розов цвят, за да го приеме до самата си същност, усещането, че за нея е не просто приятелят и любовникът, а нещо повече, много повече, излизащо извън обикновените рамки на човешките отношения.
Беше въпрос на време обаче да открие, че това започва да му дотежава, в него се пробуждаше отново мъжът-завоевател, ловецът, който има нужда от нова плячка и нова тръпка, блазнеше го вкуса на непознатото.
Спотаените сълзи в очите й го дразнеха, макар нито веднъж не я видя да плаче, а мълчаливата й болка бе по-красноречива от горчивите упреци, които тя така и не му отправи.
Може би е разбрала, мислеше си той, че това съм аз, истинският, и нищо не може да ме промени, щом и тя не успя да го направи.
Една вечер след поредния купон с приятелите се вмъкна на пръсти, с надеждата тя да не го усети. Мразеше това, караше го да се чувства като крадец в собствения си дом, а тя така или иначе беше будна, разбира се, никога не заспиваше преди той да се прибере. Все го чакаше, сякаш не бе разбрала колко го притеснява с това.
И тогава нещо се отприщи в него – дори не беше разбрал кога безразличието към нея се бе превърнало в ненавист. Искаше му се да разчупи тази черупка на безмълвие, зад която тя се бе скрила като малко, уплашено животинче, искаше да разтърси из основи света, който си беше изградила като защитна броня, за да оцелее.
- И престани да ме гледаш така обвиняващо, не разбра ли, такъв съм, и винаги съм бил такъв и такъв ще си остана, не можеш да ме промениш! Ако желаеш още сега нека се сбогуваме! – изкрещя й с чувството, че цялата му ярост е повече насочена към самия него, отколкото към нея.
Тя не каза и дума. Стоеше до прозореца, толкова крехка и безплътна в сенките на завесите, че докато заспиваше му се стори, че се изгубва в тях и изчезва.
На сутринта не я откри никъде, а нямаше признаци да си е заминала – всичко си стоеше на мястото, дори палтото й висеше на закачалката, а навън беше поне минус десет градуса. Пред вратата и по двора на снега нямаше никакви следи от стъпки.
И тогава, точно преди да влезе обратно в къщата, я видя – една тъмночервена роза, израсла само за една нощ направо върху снега. Точно като онази, която й бе подарил навремето.
Връхлетяха го объркани мисли, изведнъж се почувства слаб и безпомощен, неясно чувство за тревога стисна гърлото му. Наведе се да я докосне –още не можеше да повярва на очите си.
Усети бодване и рязко отдръпна ръката си- в пръста му се беше забил трън.
Сложи му лепенка, и се замисли дали да не позвъни все пак на родителите й. Вярно, шансът да е там не беше голям, може би само щеше да ги разтревожи, но не знаеше какво да предприеме.
„Спокойно, спокойно”- си каза и нервно вдигна ръка да приглади косата си. Пръста целият бе в кръв.
Изми го и сложи нова лепенка, само това ми липсваше, си помисли. Къде ли е отишла, не е възможно просто да се е изпарила , а и тази роза не му излизаше от ума – беше толкова странно. Надникна през прозореца и пак я видя – стоеше там толкова красива на фона на искрящата снежна белота, че изглеждаше като нарисувана. Но беше истинска, пръста още го болеше. Погледна го, и видя че продължава да кърви, имаше капки и по пода.
Не му се занимаваше с превръзки, за това сложи топка памук и го закрепи с лепенка, колкото да се задържи, и се зае да почисти кръвта. Такава беля ми отвори тоя трън, че ако не бях видял, че е роза, щях да помисля, че е отровен, си каза. И така боли.
„Дали просто да не изляза навън и да я отрежа?”- мина му през ума.
Беше тръгнал да го направи, когато отново видя ръката си и изтръпна – вече цялата беше почервеняла от процеждащата се кръв. Страхът го връхлетя със силата на природно бедствие и той хукна навън към колата, трябваше да стигне час по скоро до болницата.
Един зловещ напев трескаво звучеше в главата му докато виждаше как кръвта му изтича – не може да бъде, не може да бъде, не може...
Приеха го по спешност, защото когато слезе от колата беше в много тежко състояние.
Малко преди да изгуби съзнание, чу да споменават хемофилия, но той вече бе разбрал – розата в градината бе тя. И това беше нейният начин да се сбогува с него.