От теб и от скелетите в гардероба
при теб бягам да се скрия.
В най-дългите ръце на света,
които винаги ме завиват като одеало,
независимо от бодливите ми грешки
и калейдоскопа от измами,
станал вече мои зеници.
В твоите ръце виждам дъги,
когато съм със сълзи в очите.
Тук песните звучат най-добре
и мога да се заровя дълбоко в кожата ти,
да се разтворя в кръвта ти,
да заместя водата, да се слея с белезите ти.
Тук летя надолу без да се блъскам
и без да помня, че болката сама си я избрах.
Тук, само тук заспивам зимен сън
и се заблуждавам, че съм в безопасност,
докато ръцете ти не започнат да ме задушават бавно.
Много бавно.
Става топло. Пролет?
Време е да избягам от/при теб.