автор: hristam

За вас не знам, обаче ние с колежките сме много близки. Имаме и един колега за цвят, голям сладур е, обаче понеже е по – малък дотолкова сме си свикнали с него като с какиното момче, че и новото си бельо показваме пред него без особени притеснения.
Приказваме си за какво ли не – знаете как е в женска компания. Само за политика напоследък избягваме, че сме все на различни мнения, пък сме много емоционални. От дъжд на вятър обсъждаме професионални въпроси, но всъщност най – много си говорим за мъже.
Едната ни колежка е разведена, но всъщност точно тя дава тон за тези разговори. Другата е по – възрастна, но пък винаги има какво да вметне от позицията на натрупания опит. Третата е неомъжена, леко попрехвърлила възрастта за млада булка, но все още много свежа и с боен дух – именно тоя дух според мен й е попречил досега да сключи брак. Иначе е голяма сладурана, но мъжете принципно се плашат от такива жени, а тя пък, от своя страна, няма никак ласкаво мнение за тях.
- Делят се на два основни вида – мухльовци и използвачи – обича да казва тя за мъжете.
- Аха... – подсмихвам се – А къде останаха женкарите?
- И двата вида са такива! – отсече разведената – Самото понятие мъж, убедена съм, означава „женкар” на някакъв много древен език, просто изследователите са все мъже и хитричко скриват този неудобен за тях факт!
Хилим се съучастнически, колегата и той, понеже вече отдавна не се чувства мъж в нашата компания, благодарение на нас.
- Моят обаче не е женкар – казвам убедено – и изобщо не спада към тези ваши видове и категории!
- Да, бе! – подсмиват се – Твоят е от божествен произход, подвид „съвършени”, от тия с ангелски крилца!
Подразних се. Не знам защо им се вързах, по принцип си говорим какви ли не простотии, с всичко съм свикнала. Обаче тоя път нещо ми докривя:
- Е, все се очаква да го познавам що за птица е! – ставам рязка аз – Все пак от петнайсет години се познаваме, от дванайсет сме женени! И досега нито веднъж не е погледнал встрани!
Последва мощен смях. Без коментари.
„Патки” – помислих си презрително и реших повече да не говоря за това.
- Слушай, искаш ли да се хванем на бас, а? – подсмихна се разведената – Щом си толкова сигурна, нищо не рискуваш, нали?
- Глупости! – отсичам. След секунда все пак любопитствам – Какъв бас?
- Имам много готина дружка – ще я видиш, мацка трепач е! Двама директори и един известен бизнесмен е развела. Единия от тях май беше правил опит за самоубийство, защото тя безцеремонно му отряза квитанциите!
- Много важно! – казвам небрежно – Ти пък знаеш ли в университета какви мацки има? – понеже мъжа ми преподава там. – За толкова години толкова случки ми е разправял как са му се сваляли готини студентки, че цял роман мога да напиша!
- И той нищо, а? – иронично подхвърля гадината – Железен и недостъпен?!
- Абсолютно! – невъзмутимо заковавам аз. – Което си е сигурно, си е сигурно!
- Окей! – хили ми се тя – Тогава значи няма проблем за баса, нали?
- О, я стига! – презрително казвам – Какво толкова искаш да загубиш?
- Да се хванем на бутилка скъпо уиски? – предлага тя.
Размислям. Твърде далеч отидоха нещата, набрахме инерция, няма връщане назад. Обаче имам нещо друго наум. Усмихвам се сардонично и лукаво казвам:
- Който загуби прави тичешком десет обиколки на площада в центъра, след работа. По потник и къси гащи!
Не се сдържам и се кикотя, защото си представям гледката – тя е с десетина сантиметра по – ниска от мен, а е към сто килограма. Ще бъде просто забележително. Може да го дават и по кабелната!
Тя се начумери за момент, май и тя си го представи, но после се окопити и каза нафукано:
- Добре, де, нямаш проблем! Чакай да звънна на мацката да се видим след работа!
Още като я зърнах заподозрях, че си вкарвам таралеж в гащите. Или по – скоро в гащите на мъжа ми. И май не таралеж, ами...
Мамка му, беше точно от типа „божествени”, под вид „ съвършени”.
Около метър седемдесет и пет, само с няколко сантиметра по – висока от мен, обаче и с няколко тона сексапил повече. Никога преди не съм имала комплекси, че съм с малък бюст, обаче сега вече имах. Имах и някои забележки относно сочните й устни, огромните й пъстри очи, и гъстата й буйна грива. Безкрайните й бедра и лекомислената трапчинка просто ме довършиха. Беше си едно ходещо изкушение, и аз се почувствах, меко казано , доста глупаво. В какво се забърквах, помислих си, че и мъжа ми също, ама че съм идиот. Обаче вече нямаше връщане назад, всяко отстъпление щеше да е чисто поражение.
Планът беше следния – отиваме на гости с мъжа ми в моята колежка. И друг път сме ходили, знаят се, така че няма да откаже. И там е госпожица Прекрасна, която е приятелка и живее наблизо. По някое време се опитваме да пуснем нещо от изключителна важност по дивидито, но то, уви, се оказва повредено. И хоп, на помощ идва услужливата Прекрасна, която предлага да донесе своето, но може ли някой да й помогне?
Моят, естествено, толкова е мил и услужлив, че за нищо на света не би отказал, дори госпожица Прекрасна да беше вещица.
От там нататък тя щеше да се опита да му намекне, че го харесва и не би имала нищо против...
А той просто щеше да се измъкне, нали си го знам! Обаче нещо все пак ме боцна неприятно, каква каша забърквахме, боже! Горкият, хич нямаше да му е лесно!
Речено – сторено.
Той нямаше нищо против, дори предложи да занесем бутилка вино. Много си пада по милите жестове.
Отидохме, настанихме се удобно, запознахме ги, на пръв поглед нищо обезпокоително. Не че съм и очаквала, но не забелязах дори искрица на възхищение, освен типичната за него любезност. Нищо повече.
Дойде време и за коронния номер, и той разбира се върза. Нещо повече, дори предложи сам да й помогне. Което веднага бе отчетено от колежката ми с намигане. Направих отегчена физиономия – да си въобразява каквото ще!
Излязоха, а ние се разбрахме – чакаме час, и ако не се появят, отиваме. За да ги хванем на местопрестъплението. Настаних се удобно, напълних си чашата с вино, и си придадох абсолютно непукистки вид. Ако си мисли, че ще взема да се нервя, много греши!
След около половин час се улових, че пуша две цигари едновременно, а бутилката с вино някак неусетно се беше изпразнила. Ама и тоя часовник нещо не е в ред, стрелките едва пъплят, а от тях ни вест, ни кост.
- Вече е време да вървим, а? – каза по едно време колежката ми.
- Я, че стана ли вече време? – скърцам чак със зъби аз. Просто не мога да повярвам, не и моят.
Тя ми кима към часовника, и вдига рамене.
- Уговорката си е уговорка! Не се коси, де, казах ти – няма да е мъж, ако откаже!
О, как я мразех в тоя момент, идеше ми да й издера очите, дето ме забърка в подобна история. Каква глупачка излязох, преглътнах едва – едва сълзите си, да й позволя да ми разруши брака, да проваля живота си заради някакъв проклет бас! На кого какво исках да докажа изобщо? Кому беше нужно всичко това?
- Влизай! – подкани ме тя, и разбрах, че сме пристигнали. Мина ми през ума да избягам, просто да се обърна и да хукна. Бях изплашена, объркана и душевно разбита.
Тя ме побутна леко, видяла моето колебание, и смело отвори. Влязох след нея с подкосени крака.
Надникнахме в съседната стая и...сигурно няма да повярвате. Аз също не повярвах, трябваше ми доста време, за да осъзная какво точно става.
Играеха някаква компютърна игра с колички.
Той ме погледна разсеяно, и каза:
- Не можеш да си представиш колко е добра! Отдавна не съм имал по – достоен противник!
- Ха, обаче не ми повярва, нали? – подхвърли красавицата надменно - Само защото съм момиче! И не се разсейвай, защото и без това ужасно се излагаш!
Погледнах колежката и пошепнах злорадо:
- Гледай утре след работа да си във форма. Да не се изложиш...ужасно!
А само като си помисля как ме дразнеше с тия негови игрички! Още утре ще го изненадам с някоя от най - новите!