автор: new_poet

Живея в центъра на София. Работното ми място е близо до дома ми – на една тролейбусна спирка. Работя в администрация.
Както обикновено се събуждам в 7 часа. Денят е хубав, ранна пролет е.
С оразмерени до минутата движения, тренирани през 30-годишния ми трудов стаж, се измивам, обличам, закусвам и гледам ранните новини по телевизията. И тази нощ не е спряла “войната по пътищата” – отново 3-ма убити.
Тръгвам за работа точно в 7.40 часа. Вземам двете найлонови чувалчета с диференцирани отпадъци. Това е новост в ежедневието ни – да разделяме боклука. Пред входа срещам ромите с боклукчийската кола. Те услужливо протягат ръце, за да ми вземат отпадъците. Опитвам се да им обясня, че са диференцирани. Не успявам, защото те бързат и двете чувалчета политат на едно и също място. Зад боклукчийската кола ме причакват бездомните, лаещи по колата, кучета. Преброявам ги – 7 са. /Миналата пролет бяха 14/. Продължавам, пазейки се от тях и лавирайки между кучешките изпражнения по тротоара. Принудена съм да гледам надолу, затова не мога да вдигна погледа си и да видя цъфналите наблизо дръвчета. Все пак не устоявам и ги поглеждам – красиви са. Но на някои от клоните пролетният вятър е довял и закачил празни мръсни найлонови пликчета и те абсурдно се ветреят редом с красотата на пролетта.
Качвам се в тролея. Едвам издържам, защото вътре от сутринта мирише на човешка пот и урина. Слизам на булеварда, където, бързайки, дишането ми зачестява и гърдите ми се пълнят с отровните газове на минаващите превозни средства. Със замаяна глава и раздразнена носна лигавица стигам до работното си място.
Влизам и казвам “Добро утро!” на трите мои колежки. Не ми отговарят: 60-годишната, защото съм по-млада от нея, 50-годишната, защото съм по-умна от нея, 27-годишната, защото моята дъщеря учи в Америка. Започвам работа на пълни обороти, докато те трите през целия ден обсъждат другите колеги, тоалети, рецепти за ястия и пушат цигари /пушенето на работното ми място е забранено/.
В обедната почивка търся нещо да ям. В съседната закусвалня продавачката премята баничките с голи ръце. В пицарията момичето подава пиците с щипка, но в съседство се разхождат две хлебарки. Обикалям в търсене на храна и за да не остана гладна, се примирявам с една пилешка пържола, която някъде вътре се приготвя и аз не виждам с ръце ли, в съжителство с хлебарки ли - не знам, гладът е по-силен.
В следобедните часове стаите на колежките ми са затворени – сиеста! Моята е отворена, защото посетителите все пак към някого трябва да се обръщат.
Прибирам се в 17 ч. по същия път – бензинови пари, миризма на пот /по-засилена от сутринта/, цъфнали дръвчета, мръсни найлонови пликчета, изпражнения по тротоара, по който сега в редичка вървят децата от съседната детска градина. Единствено липсва боклукчийската кола, но пейзажът е запълнен от преливащите с отпадъци в този час на деня кофи за смет.
Уморено се отпускам вкъщи. Доволна съм, че заработих 25 долара за деня, все пак моята заплатата е над средната за страната! Единствено имам сили след вечеря да гледам нещо по телевизията – каквото и да е то!
И така – всеки ден!

/ Не съм вложила никаква художествена измислица!/