автор: Doe

С черен въглен издраскахме граница
между живота и вечността.
Празен е пясъчният часовник.
Счупен е.
Твърде глупаво, срещу вятъра,
ти хвърли шепата пясък от него
и... ослепя.
С ножица от отрицания прекъсна нишките,
свързващи те с реалността.
Изгуби се,
залутан в търсене на истини,
които така не прозря.
Вперил поглед в хоризонта от грешности
(а верният отговор беше точно пред теб)
ти пое в посока южно-северна
настрани, и назад, и във кръг,
а си вярваше (макар и временно)
че именно тя е “напред”...
***
Оправдание ти беше незнанието,
а мълчанието – уютно спасение.
В кална каша от цветни емоции
и крайности несъвършени
ти детински наивно мечтаеш
за безкрайно безвремие...
В хаотичната мрежа на дните ти
са разхвърляни горест и страх,
плачещи копнежи са свити в ъглите й,
остаряли любови, незабравени мигове,
а моята снимка – в кашона отгоре –
се усмихва, потънала в прах.
Ротативка са твоите седмици
всеки път три са знаците там –
топло слънце, сърце, черни макове
и оплетен във кръговрата им
(като камък, пораждащ вълни)
ти тревожиш, рушиш и променяш
многобройни човешки съдби...
***
Неизказани думи тежат ти
и строшават везните на мярата.
Емоциите сблъскват се в контрасти,
в противоречия обединяват
и претворяват мъчително,
обърквайки всички представи,
опорочавайки вярата...

Мразя те!
Обичам те!
Мразя се...