автор: iasmina

ГЛАВА 8: Свидетелят

В росата на новото утро селището се пробужда за новия ден...

В предутринния свеж сумрак в небето безшумно прелитат драконите. На път за другаде. Отиват си. Отиват си така, както и дойдоха – в паметта им не се намери добра дума за човеците. Отиват си, но без един от тях.Това не ги тревожи. Те са едно, а той е без тях. Без своите. Рано или късно той ще е, който ще ги подири. Той ще ги намери. Той е дракон. Знае как.

Само един чифт човешки очи са свидетели на отлитането им. Вестителят, който някога мина чертата, създаде свое поколение зад предела на познатото и неговият наследник току-що достигна върха на своята планина, за където бързаше.

Свидетелят знае, че някой ден те ще се завърнат. Може много време да мине, може нищо вече да не е същото, може никой нищичко да не помни, но те ще се върнат! Тогава, навярно точно тогава ще се върнат те. Свидетелят знае това, което погледът му не скрива, защото е поглед на очи страховити – нито горещ, нито леден, но в този поглед ако се взреш, все едно в огъня навлизаш. Разказва този поглед за сила една победила и величието, и нищетата, и сляла ги в едно – заради бъдещето.

Бъдещето... Всякога неясно, но никога по-малко от прекрасно... – за дракони, за хора, то винаги ще е обвито в загадъчност.

Драконите заминават. Те още не знаят защо някой ден ще се завърнат при събрата си. Ще се върнат заради свободата си. Заради тази свобода сега те отлитат, но пак поради нея ще се върнат, когато времето за това настане. Предстои им да разберат, че силата им не е достатъчна, за да пристигнат в бъдещето. Тогава ще си спомнят, че може би имат шанс чрез този, когото отлъчиха.

Дотогава хората ще овладеят своята сила, но само в потомството на човека-дракон ще се предава умението, което ще нарекат „магията на любовта”. Ще тачат това умение като разковничето към всяка неунищожима победа. Тази магия ще проникне зад чертата, а после и зад тази черта, отвъд която отиват сега драконите. Свидетелят знае, че сега драконите съвсем не подозират до каква степен безполезния и неблагодарен човешки род ще овладее уроците преподадени му с толкова презрение, но и от искрена добронамереност от тях.

Но има нещо, което и Свидетелят не знае. Драконите заминават, но когато се завърнат, една девойка ще поиска да се засели в техния вид, да тръгне с тях. Тя ще поиска това не по задължение или от саможертва, а заради съкровеното й желание да лети, да лети, да лети...

Всичко все още е в бъдещето, но вече го има Свидетеля, чийто поглед предизвиква дракона!

...В селището хората от съня си стават. В росата на новото утро никой не поглежда към небето, защото в предутринния свеж сумрак някой днес ще се роди – защото тя не го предава, а той остава. Все още не му се заминава.
Когато някой ден драконите се завърнат...

Дотогава има много, много време... Толкова, че самото време съвсем е без значение...

Свидетелят слиза от планината.


(край)