автор: vale

Отиде си в отвъдното единствената ми мечта.
На двора слънцето рисува смешки.
Касво са спомените, есента,
в палитрата от миналите грешки!
Пейзажът просто е недопустим -
сами в околното пространство.
Намерихме се ,
а мълчим, макар съвсем да сме наясно,
че тук сме временно.
Макар прахът от нас, по-дълго да просъществува.
Във профил или във анфас,
от сенките ни се вълнува
един единствен стар балкон.
Така стоим.
Като начало зимата, в самите нас,
във мислите ни се оплита
със залеза във този час.
С един Ромео се сбогуваме,
а той със свойта Жулиета
и нейните самотни стъпки,
събуждат градските павета.
Един изпъстрен, цветен тон,
от снощни и от днешни клюки.
А после същият балкон,
зад портата си ги заключва.
Е, казвай!
Стига ми това -
след мълчаливото начало,
да гледаме света, като през криво огледало.
Една прашинка е това
неразгадано, свято тайнство.
Да обясняваш любовта
е граница на всякакво нахалство.