автор: vale

Денят блести във огледалото на слънцето,
заклещено между смълчаните дървета.
Един самотен мъж отмерва с крачки миналото си
и го захвърля във дерето.
Един самотен генерал,
накичен със медалите от вчера,
реди един след друг етюдите
по каменната бариера на времето,
И крачи, бавно крачи,
нарамил сивото си палто,
прегърбил се от премълчаните обиди
и смачканите си илюзии.
Върви мъжът нагоре към небето
и само те, звездите, го разбират.
А той за малко коленичи
и в него връща се момчето,
подкарало хвърчилото до вчера
по бисерния пясък край морето.
Така е , генерале,
вече знаеш,
че всяка крачка е като последна нота
и връщането е безсмислено.
Ние сме обречени да бъдем винаги в началото.
Потопът е в самите нас,
а пеперудите са най-щастливи.
Върви,
пред теб е само пътят към небето,
а мъртвите са Самуилови войници,
завързани на прага,
за да светят