автор: vale

Вятърът по пътя обръща листата.
Не търся извинение, че ме няма.
Не правя драма!
В този синтаксис на есента
всеки е случайна фигура,
Менделсон, тази луна,
мъртвата муха на тавана!
Всичко е напук - сама цигулка
без оркестър
и тъжен, провлачен звук,
идващ от близката гара.
Там, в притаената пустота,
никой не пътува за никъде.
Един изкривен семафор
с отпечатък на лице.
Пътниците отдавна ги няма.
Куп листа под пейките
разнищват спомените си,
а краката ми потъват в тях,
като в космическо стълпотворение.
Имаше един живот - имаше, няма го!
Смачкана цигара или скъан билет,
един написан от нечия ръка лист,
който все не успявах да прочета.
Да продължавам ли да ровя мечтите си?
Може и да е останала някоя.
Душата ми е цигански оркестър -
Сарасате в обратен ред.
Можеше и да мога да отлетя,
но шансът е да стъпиш на подходящата гара.
Точно сега съм на гара за никъде!