автор: vale

На Валери Станков
Танго върху перваза на нощта танцува вятърът.


Надува той през старите коруби.
С кървясалото си око
луната мята зъл поглед
и в сянката на стряхата се губи.
И този път,
път, който се провира
през лунната пътека и през кръста и,
съвсем е отънял и заприличал е на паяшка следа.
Но тук-там нишката е скъсана.
В средата на нощта сме и се мятаме
от лудостта на вятъра,
като листа, захванати във клопката му,
докато тя избутва лунното око
към хоризонта и премята го.
Един самотен мъж танцува,
ръце разперил между два вагонни покрива.
Вагоните и влакът са за никъде.
В наболата брада текат очите му,
отчаяни от вчерашния пир на думите.
Танцува лудият на влака и със вятъра,
едно листо захапал между зъбите.
Да, вярно е, че влакът е за никъде,
че се стопяваме в илюзии
или кошмарен страх,
че утрото ще ни захвърли върху покрива.
От невъзможността да се спасим от този Ад на дните си.
И все сънуваме пристанищата,
в които не успяваме да подслоним мечтите си.