автор: regulus

Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?
Вишната крива, където висеше ми люлката?
Люлката малка, в която заспивах до майка си,
пухкава прежда предяща с вретеното шарено?
Там ли е пейката каменна, там ли е къщата?
Бялата къща със слама по пода посипана?
Подът проскърцващ, под който през летните вечери
смокът просъскваше строго на мишките палави?
Там ли е гробът на дядо ми, там ли е селото?
Старото село, където живяха предците ми?
Древни предци от напявани страшни истории,
още до мене достигащи нощем край огъня?
Помнят ли моето детство морето и вятърът?
Бяло море, приласкало в сърцето си острови?
Острови кротки, кози и маслини понасящи,
в тъмното шушнещи стари тракийски предания?..
Още през граници бягат ли хора прокудени?
Плачещи хора, изгубили дом и отечество?
Древно отечество, късано лакомо с линии,
нощем чертани по карти в парижки предградия?
В църквите книги свещени изгарят ли братята?
Братя по вяра изскубват ли още езиците?
Смели езици на наши роднини, разнасящи
българска реч в долините на западна Тракия?..
С други деца на колите качиха ни, щъркеле.
Волска кола ни преведе на север през проходи.
Проходи тесни в родопски ждрела към полетата,
дето свободно живееха нашите в българско.
С тате на морския бряг заживяхме, до блатото.
Блато бургаско, размекващо черното в нивите.
Нивите наши оттатък на мама останаха.
Мама остана сама зад затворени граници.
Бързо пораснах и лесно опазих езика си.
С тъжен език в старостта си да плача за майка си.
Майка далечна от чужди погребана някъде
под забранени за нас беломорски крайбрежия.
Моят живот се проточи безкраен в очакване.
Чаках, сред своите, пак да се върна в земята си.
Тази земя ме понесе с огромно търпение,
нищо, че аз все за другата криех сълзите си.
Само леглото огражда света ми от месеци.
Месеци дълги откакто тъмнеят очите ми.
Сляпо дочух пролетта че дошла сред тръстиките!
Цъфна ли в бяло на двора ми вишната, щъркеле?