автор: mitko_jordanov

Когато времето не стига е лесно, животът те върти в своя водовъртеж, но кокато времето е много...
когато мисли те превземат и затъмняват погледа ти вял, тогава няма лек и няма кой да ти помогне, всичко в тебе ври, кипи, а ти натискаш здраво похлупака и се надяваш силите да стигнат, да оцелееш в бурята и този път. Защо ли? Кому това е нужно? Нали ще дойде нов напън и после друг и после пак и изведнъж не ще я удържиши все веднъж ще те залее вълната, ще те обгърне, не ще я удържиш. Но толкова ли е страшно това, просто всички илюзии ще са пометени, а ти ще останеш с голата истина, ще разбереш всичко за себе си и за заобикалящият те свят. Толкова ли е страшно това? А защо всички се боим да го преживеем? Защо полагаме толкова много усилия за да задържим тази стена, която ни държи във фалшив свят, измислен от самите нас? Защо смятаме, че когато тя падне ще нараним своите близки, та нима сега не ги нараняваме, та нима така не крадем от тях за себе си? Значи всичко опира до това да задоволим себе си, но с какво, да се докажем, но пред кого и за какво? Толкова е безсмислено цялото ни съществуване, толкова сме нищожни със своите „принципи”, „идеи”, „стремежи” и „постижения”. Всичко си е едно просто животинско съществуване, където всеки иска да оцелее и трябва да продължи рода си. Но защо трябва да го продължи за да се мъчат и други след него, а той да се бие в гърдите, показвайки кой е усигурил съществуването им и как е подобрил условията за това мъчение, в смъсъл осигурил е по-дълга и по-тежка мъка на своите потомци, образовал ги е за да могат да си задават още по-безсмислени въпроси, на които отговора винаги е бил еднакъв и сега и преди 10 000 гидини. Горко им, а те даже са ни благодарни и ни почитат, така както ние вдигаме паметници и пеем песни за нашите предци.
Такива „велики” мисли бяха нахлули в главата на един самосъжаляващ се неудачник. В последно време това не беше рядко, случваше му се все по-често, почти всеки ден. Дълъг е разказът за причините довели до тук, но още по-дълга е одисеята през която бе минал обвинявайки всичко друго, но не и себе си. Както и да е. Важно е, че всяко си има канкретна причина, но „великите” за това са велики, защото са над тези неща, те обръщат внимание на големите неща и за това се препъват в малките камъчета. Вълната отдавна беше отминала своя апогей и отдавна беше отблъсната, но силите бяха изцедени, а облаците не се разпръскваха, а дори някъде зад хоризонта отново подготвяха своята следваща бурна атака. Беше момент на покой и равносметка.
Спомени заляха отпуснатата глава, картини нахлуха в затворените очи. Всичко това било ли е реалност или само далечен сън? Годините бяха ли отминали или още не може да се отърси от този кошмар? Няма ли сега да се събуди отново на 19, млад и невинен? Няма, личеше си по набръчканото лице и оредялата и леко прошарена коса. Заслужавали си да се връща назад, какво ще намери там – болка. Тя болката я има и сега. Дори по-силна, но сетивата са притъпени, вече свикнали с нея, като нечия глава със своята шапка. Не, болката не му липсва. Липсва амбицията, но нали тази амбиция те докара до тук. Липсва надеждата, че предстои нещо по-добро. Какво по-добро, нали все пак бе оцелял до тук, значи все някак ще оцелее и напред, но дали си заслужава цената.
Простият шоп е казал:”Мразим да мислим, оти като мислим, се потим”и човечецът живял и умрял щастлив, а ние които много го мислим, май си живеем само с мислите. Все пак, ако можеше да се върне назад, кое би си спестил, май нищо, и още сто пъти да ги повтаря тези години, пак по същия начин ще му минат, то нали друг шоп е казал:”Вълка козината си мени, но нрава – никога”. Каква ли е причината довела до този резултат, все пак е важно да го разбера. Не че има голямо значение, но така ще знам кой съм на истина, а тази истина е единственото ми богатсвто, само тя е останала в мен, видима за останалите и недостъпна за самия мен.

06.01.2003г.

Съдба, кръст. Кръст, който трябва да нося цялживот, все някак ще се справя. С какво ли друго не съм се справял, но как ще се справят другите с мен. Те едва ли ще могат да ме разберат, то нали всеки гледа на другите със своите очи. Как ще живеят с мен или ще избягат далече от мен като не знаят кой съм и за какво съм. Ама и аз не знам. И понеже не знам, затова си създавам илюзии. Защо илюзии, тя е само една. Една, която имат всички, че са дошли на този свят за нещо специално. Всички смятаме, че без нас света няма да е същия, че нашата липса би лишила останалите от нещо много ценно, нещо много важно. С тази мисъл се изнизват години, през които създаваме „нещо значимо”, изпълняваме своя дълг. Каква заблуда, „нещо значимо”, каква безсмислица. Нима ако Нютон не се беше родил, все още нямаше да бъде открит закона за гравитацията?
Тук сега някой би попитал:”Тогава защо идваме на този свят и за какво ни е този живот?” Скъпи любопитко, аз не съм гений, нито учен, аз съм само един луд, отдаден изцяло на своето заболяване. Ако случайно знаех отговора на този въпрос, бих управлявал света или бих го лишил от своето присъствие. Може би за това живеем и продължаваме да се множим, за да намерим отговора или може би вече се родил поредния Айнщайн и сега оформя в главата си”Новата теория на относителността” или пък и това е поредна илюзия.
- Добро утро, може ли две кафета!

25.01.2003г.