автор: apostolicia

Чаках повече от месец. Обаждането му ме свари на вратата, тъкмо се прибирах от поредния круиз по магазините, отрупана с пакети. Чух телефона, но оставих секретаря да информира, че ме няма и ще звънна като се прибера, ако си оставят координатите.
- Мили? Сигурна ли си, че те няма?
Мили ме нарича един-единствен човек и това е Малин. Исках да се втурна, да грабна слушалката, но обувките ми бяха залепнали за пода, не бях в състояние да направя каквото и да било движение. Пакетите изпопадаха един по един от ръцете ми, безсилни да ги задържат. Той остана да чака на линията. Докато се окопитя. Приближих бавно, много бавно протегнах ръка, с трепетната надежда да затвори, преди да съм включила шпикерфона. Въпреки цялото дълго очакване, въпреки всички мисли, планове, прогнози какво ще ми каже, какво ще му кажа, не се чувствах готова да говоря с него. Но той не затвори.
- Вкъщи съм вече, току-що влизам – постарах се да прозвуча бодро. – Днес похарчих още една кръгла сума от парите ти.
- Харчи, щом това ти харесва – замълча. – Как си?
- В коя област?
- Със здравето?
- Както може да се очаква. А ти?
- Малко съм настинал, не е сериозно.
- Дано се оправиш бързо – с това изчерпахме и тая тема. Не си направих труда да го улеснявам като намеря нова. Мълчах.
- Време е за обяд, мога ли да те поканя?
- О, не искам да те притеснявам. Научих се да готвя що-годе и все ще успея да си спретна нещо – върнах му небрежния тон.
- Всъщност истината е, че искам да поговорим.
- За какво?
- Ще дойда да те взема.
- Не, аз ще дайда с моята кола. Къде възнамеряваш да ме посветиш в плановете си?
- Какво ще кажеш за “Рич”?
- Нямам коментар. След час в “Рич”, ще бъда точна.
И бях. Появих се в ресторанта точно след час. Малин вече ме чакаше. Придадох си самоуверен вид и седнах срещу него.
- Здравей, Мили!
- Здравей.
- Много си хубава! Поотслабнала си. Очите ти са станали по-големи. Променила си прическата. Отива ти.
- Мерси – сигурна бях, че всичко това е прелюдия към нещо адски неприятно. И то не закъсня.
- Искаш ли развод? – атакува директно той.
- Моля? – прехапах езика си. Той повтори въпроса. - Защо, трябва ли ти развод?
- Не. Нито ми трябва, нито го искам. Какво ще поръчаш? – подсети ме, че келнерът чака твърде дълго да гледам над менюто. Зарових поглед в него, за да скрия смущението си. В очите ми изби издайническа влага. Той иска да ме махне от живота си?!
- В случай, че решиш да поискаш развод, няма да създавам неприятности, можеш да разчиташ на мен – увери ме, след като сервитьорът се отдалечи с поръчката.
- Виж, ако ми потрябва развод, ти ще си първият човек, на когото ще се обадя, дори за адвокат ще разчитам на твоя избор. Засега обаче не ми трябва. Така или иначе бракът ни се оказа наистина уговорка, нищо не ми пречи да си я спазя. Свободен си да си живееш живота, да се обвързваш или не с когото пожелаеш. Мен остави да се оправям самосиндикално! Ти какво? Помисли си, че ще се свия в краката ти и ще те олигавя със сълзите си ли? Е, няма! Би следвало да ме познаваш по-добре. Достатъчно силна съм да се оправям сама, ти не си ми нужен. Ако искаш развод, имаш го, ако не искаш, не ми пречиш.
Вбеси ме съвсем сериозно. Скокнах и си тръгнах без време. Ама наистина какво си беше въобразил!?
Прибрах се още бясна, с размазан от сълзите грим по лицето. Телефонът звънеше, но не го вдигнах. Малин крещеше на секретаря:
- Знам, че си там. Даже не е нужно да вдигаш. Ти си завършена егоистка! Има много глупаци, но не допусках, че точно ти си сред най-големите. Никога не съм се притеснявал дали ще ми се лепнеш. Човек да не се опита да бъде добър с теб! Щом искаш да е така – живей си живота, аз ще си живея моя. Не си мисли, че не мога! Какво си се наежила? Май се въприемаш твърде насериозно! Винаги съм се държал човешки с теб, не можеш да ми се сърдиш, че разчитам на адекватно отношение. Но не! Ти си Ема-Лиа! Истеричка такава! В случай, че решиш да контактуваш с мен, най-добре намери начин да се успокоиш преди това, и се забавлявай повече, че си заприличала на скумрия…- щрак! Лентата свърши. Ще трябва да върна този телефон, толкова къса лента – безобразие. Малин да крещи извън кожата си не може да се чуе всеки ден. Аз го познавам от години и ми се случваше за първи път.
Той не позвъни повече. Но и това, което каза на секретаря, ми беше напълно достатъчно. Значи поведението му към мен досега било просто човешко отношение?! И да намеря начин да си успокоя истерията?! Да се забвлявам, за да не му наранявам чувството за естетика с вида си на скумрия?! О, той просто не знае на какво съм способна!
Организирах още същата вечер купон у дома. И то какъв. Трае до днес! От него тръгна всичко! Кръчми, дискотеки, домашни купони, пътувания, хотели, летувания, капризи и безброй, безброй любовници… като Митко Банана.
……………………..

- Кажи! Каква беше тая муха, дето ти влезе в главата тогава? – настояваше Митко. – Ти беше толкова умно момиче, не видя ли, че Малинката не е за тебе!?
- Забранявам ти да споменаваш името му пред мен, щом не можеш да се удържиш в рамките на приличния тон! – изсъсках с такава злобна категоричност, че Банана замалко да падне от стола си. – Какво искаш? Обичал ме бил?! Е, и какво от това? Не ти ли стигаше, че те пускам в леглото си, в компанията си? Какво очакваш? За какъв се мислиш? Въобразяваш си, че си толкова страхотен, че ще зарежа всичката тая веселба, за да бъда само твоя, само защото ме обичаш?! О, не, мой човек! Затова трябва да си поне Малин! А сега се махай!
Изгоних го. На вратата ми каза, че му се искало да има кой и него да брани така, и че Малинката не знае какво притежава и какво разпилява. Искаше ми се да му се изплезя, нервя се от такива лигави изказвания!
Останах сама. Искаше ми се да се наплача. Всичките тия спомени. В какво се превърнах, Йехова?! Но не можах да заплача. Изглежда сърцето ми наистина се беше вкаменило. Странно, но за нищо не съжалявах. Била съм най-страхотното момиче, преди Малин да ме вземе и да ме превърне в най-страхотната курва – да, ама това го е направил Малин!
Прииска ми се да поговоря с някого, но не знаех с кого. Да се обадя на някоя приятелка? На Жени – тя сигурно е на работа, винаги, когато ми трябва е на работа. На Вили - тя има прекалено много собствени проблеми, да не говорим, че е точно толкова егоцентрична, колкото съм и аз самата. Цвети ще се ореве жива – от мъжа си, от децата, от кой ли не, никой не е справедлив към нея, горката. От мъжките ми приятели, ако се обадя на Тони – ще ми разказва вицаве, а с Люси на живо не можем да завържем разговор, камо ли по телефона. Да разкривам душата си пред Румен или Жорж, е немислимо. Пред тях само демонстрирам каква върла курва съм, за да си направя гъдела да си тръгна сама, без да съм им показала нищо от тези си умения – носи ми перверзно удоволствие. Данко май го е разтресло като Митко, така че по-добре да не рискувам с него. Съвестно ми е да тормозя Светли, моите измислени проблеми са адски глупави пред неговата левкимия.
Какъв ужас! От толкова хора, да няма на кой да се обади човек, когато му е тежко.
Само на Малин мога да се оплача. Винаги съм могла. Откакто ми крещя на телефонния секретар, станахме страхотно близки. По-близки и от преди недодялания си брак.
Започна с това, че го поканих на един купон, не бях много трезва явно, щом съм събрала смелост. И бях разюздана. Направо го побърках, него и още няколко покрай него. На сутринта изтрезнях, спомних си какво се е случило през нощта и изведнъж се уплаших. Как съм могла, толкова срамно ми стана. Спомних си как ме гледаше Малин. Не, в шарените му очи нямаше укор! Той се възхищаваше от мен. А и това беше единственият начин да го виждам отвреме-навреме. Той абсолютно никога не би бил способен да откаже да се люби с мен. Знаех, сигурна бях, че никога няма да ми се насити.
Тутакси категорично си забраних да се срамувам. И всеки път го канех, организирах какви ли не извратени купони. Последния път накарах Жени да приготви 17 блюда по китайски и да ги сервира направо върху голото ми тяло. Малин беше един от гладните на тази маса, но нямаше прибори…
Ох! Малин! Не мога да говоря с Малин за Малин!
Не. Трябва да чуя Малин. Непременно. Нужно ми е!
Набирам телефона. Свободно. Женски глас. Питам там ли е Малин и се представям. Името ми е уникално, няма забравяне. Новата му мацка се разтапя от кеф, Малин много й бил говорил за мен, много била слушала за мен. Повтарям си въпроса, защото вече ме изнервя. О, не, не бил в София, ама казал изрично, ако звънна, да му предаде веднага, щом се върнел. Това щяло да стане … Затварям. Какво ме интересува кога ще се прибере, щом го няма, когато ми трябва. Него никога го няма, когато ми е нужен. Пък и тая лигава глупачка! Кой знае какви й ги е надрънкал за мен. Ако й бях на сгода, сигурно и да ме цунка щеше. Малинка, Малинка! Не се научи да си избираш жени…. И няма ли какво да правиш с тях, освен да им дрънкаш врели-некипели за мен?!
Не че аз съм се научила да си избирам мъже. Как можах да попадна точно на тебе, Малинка?! Как можах?! Все на мен ще ми се случи някаква такава гадост. Е, да! Ти си нещо друго! Ти винаги знаеш какво да направиш, какво да кажеш, кога и как да го кажеш. Винаги си наясно защо настроението ми е скапано, кой го е скапал, защо го е скапал и в зависимост от потребностите си – да го оправиш или да го скапеш още толкова. Винаги можеш да поправиш всичко, което съм повредила, в това число и настроението ми. Особено него!
`Айде стига с тоя Малин, бе! Като е толкова майстор, къде се е дянал сега? И къде е бил винаги, когато съм имала нужда от него?
Събирам набързо остатъците от воля и достойнство и след очистващия тялото, но не и душата душ, заминавам да се трудя.
Боже! И работата ми е такава, като и живота ми! Търкулна се гърненцето и си намери похлупката. Бачкам на розов телефон… Вече и това не ми прави впечатление. Пъшкам по осем часа дневно. Много важно!
Вечерта откривам, че Малин всъщност отново се е върнал. Първият път, когато се върна, го направи от любопитство. Искаше да провери дали съм още жива, защото не теглех никакви пари от сметката му. Беше ме прихванало някакво чувство на срам, напълно необяснимо исках да бъда горда докрай, па макар и бедна до крайност. Заварих го вкъщи. Бях премръзнала, пари за бензин – найн, щото съм горда и - гратис-транспорт, понеже кинти за билетчета - тоже найн.
- Какво се е случило с теб? – изуми се Малин. – Как изглеждаш само!?
- Как? – осведомих се кратко и лаконично. Отлично знам как изглеждам, но той настоява – паркира ме пред огледалото да се видя добре. Бях толкова раздърпана, палтото ми провиснало от едното рамо, устните ми посинели от студ, ръцете ми напукани и зачервени, очите насълзени.
- Е, и? Не знаеше ли, че е зима, а по нашите географски ширини тя се характеризира със студено време – информирах го безучастно.
- А защо колата ти е на паркинга?
- В банята ли да я държа?
- Мили, защо не теглиш пари от сметката? – попита, след като ме погледа известно време с укор.
- Защото не е моя.
- Нали имаш генерално пълномощно?!
- Имам.
- Защо тогава не го ползваш? Защо кучката ти е толкова изгладняла, че й се четат ребрата? Защо хладилникът ти е празен, не караш колата, нямаш обикновен балсам за коса и още куп други дреболии, на които иначе така държиш?
- Промених се. Вече не държа!
- Дрън-дрън! Тия ги разправяй на някой, който не те познава така добре! Кое, позволи ми да те запитам, те промени толкова коренно? Да не си срещнала любовта? Или пък си станала кришнарка?
- О, я изчезвай! Не ти позволявам да ме запитваш нищо! Просто се махай!
- Добре, няма да те питам. Но ще се махна след като си допия питието.
- Какво питие? Аз нямам питиета!
- Да, забелязах, че си станала трезвеник най-неочаквано, но това сигурно е свързано с Кришна или дявол знае какво там увлечение те е завладяло. Но аз не съм трезвеник и си купих – за случаите, когато ти гостувам, не можеш да ми го забраниш!
- Чудя се с тях ли да те изхвърля, или да се напия.
- Първо вземи една гореща вана, а после ела да поговорим.
Не можахме да говорим. Реши, че трябва да наблюдава стриктно ли ще изпълня нарежданията му за горещата вана и така и не излязохме от нея, докато не изстина водата. С Малин никога не можем да говорим по същество. Прекалено добре знаем какво можем да си предложим един на друг, за да си губим времето в приказки.
Понякога се чудя, ако бракът ни не беше толкова шантав, дали щяхме да правим секс така вълнуващо. Може би отдавна да сме си омръзнали. В крайна сметка минали са приблизително десет години. И със сигурност никога да не сме си позволили нещата, които си позволяваме сега. Та ние сме повече от разюздани, понякога ме досрамява чак. И то по-скоро аз, защото в основата на оргиите винаги съм аз, той просто участва. Но ако не бях такава, ако не измислях тези неща, щях ли да си го връщам понякога? Щеше ли да казва на патките, с които живее непременно да му предават за обажданията ми? Щеше ли да им говори толкова обширно за мен? Щеше ли да ги избира все високи, тъмнокоси, мургави и зеленооки – досущ като мен? Щеше ли да има вечери като тази, в които да го заварвам у дома прибирайки се от работа?
- О-хо! Блудният син се завърнал и то в навечерието на Великден? – казах бодро, дори се насилих да го целуна. По бузата.
- Започнала си работа? – каза го така скептично, като че ли никак не си прадставяше, че съм в състояние да работя. – Ще ми кажеш ли къде?
- Има ли причина да се срамувам от това? И защо ме питаш, нали заедно правихме записа за конкурса?
- Все си мислех, че оня запис е още един от поводите да си изпросиш чукане.
- Е, да, ама не беше.
- Няма смисъл да се наежваш веднага. Просто ми е чудно как издържаш. Мисля, че проектите ти стигат, да не говорим, че можеш да си живееш преспокойно и без всякаква работа, все още си имаш пълномощното, нали?
- Имам си го. И к`во от това?
- Не смятам, че да пъшкаш по телефона е на нивото на твоя интелект.
- Не е. Обаче ти отлично знаеш, че аз си имам собствен начин да възприемам нещата, който най-често е различен от общоприетия.
- Е, добре. Предавам се. И как е? Има ли работа?
- Нон-стоп. Ще пиеш ли нещо?
- Вече пих, но ти си ненадмината по коктейлите.
- Какво да бъде? Още ли си на Маргарита?
- Правиш го отлично. Впрочем ти всичко правиш отлично.
- Мерси, ако това не е прелюдия към нещо, което започва с “обаче, чудя ти се” - изломотих, смесвайки коктейла. Раздрусах шейкъра толкова енергично, че чашите над бара се раздрънчаха. Доста време ми отне да захаросам чашата, да разтроша леда, да налея коктейла и да му забуча украсата. Накрая боднах и сламката и чак тогава погледнах в Малин. Отдавна съм свикнала с похожденията му, нали още от самото начало си имахме уговорка. Но с връщанията му така и не можах да свикна. Винаги ми е било трудно в първите минути, колкото и добре да се владея. Приготвянето на коктейли е отлично оправдание да не срещам погледа му, докато не събера сили за това. Като приключих и с моя джин-фис, минах бавно от другата страна на бара, бавно се покатерих на столчето срещу него и, след като все така бавно отпих дълга глътка джин, го погледнах над чадърчето в чашата ми.
- Значи ти си пъшкаш по телефона… - усмихна се той, давайки ми да разбера, че е наясно с моя стремеж да печеля време. – Живот си живееш… - сякаш ми казва:”Отлично знам, че ти е неприятно, но разговорът няма да ти се размине!”. – Няма ли да ми разкажеш?
- Няма.
- Няма да ми кажеш?
- Няма! – дадох си вид, че размишлявам все пак, преди да го отрежа.
- Странно! За другите си занимания ми разказваш с отегчаващи до смърт подробности. Признай, че е така!
- Признавам.
- А сега няма да ми разкажеш?
- Няма.
- Да не би да те е срам?
- Не. Трябва ли?
- Или пък тази работа не те вълнува и не ти се разправя?
- Не.
- Може би…
- Може би искам да говорим за друго, след като така или иначе настояваш да говорим, а?!
- Може би наистина искаш да говорим за друго. И сигурно знаеш точно за какво?!
- Аз винаги знам точно за какво искам да говоря.
- Името му Деница ли е?
Малин имаше приятелка. Не просто гадже, а сериозна връзка, момиче, което дори аз харесвах. Казваше се Деница и беше единствената, която не приличаше на мен. Харесвах я! Дори бях стигнала до там да си ги представям женени и предложих на Малин това, от което най-много се страхувах - развод. Тя можеше да го направи щастлив! Но той нещо я презря. Беше се случило съвсем скоро.
- Не – казах. – Името му по-скоро е Малин.
- Разделихме се… - каза след известно мълчание, избягваше да срещне очите ми. – Не съм очаквал това…
- Боли ли?
- Не съм очаквал да искаш такъв разговор – ловко избегна конкретния отговор. – Тя реши така. Бяхме заедно близо три години. Но реши, че вече й стига… Знаех, че ще стане така. … И тя го знаеше… Все пак аз съм женен, какво можех да й дам повече… Тя беше с мен, докато й беше хубаво. Когато прецени, че времето й с мен е загубено време, си тръгна… Не съм я спирал. Тя знаеше, че няма да я спра… И все пак е тъпо!
Хванах ръката му, отпусната на бара. Дожаля ми за него. Винаги ми е дожалявало за него. Та той ми е приятел, дявол да го вземе.
Проклех наум дяволския му талант да предизвиква винаги съчувствието ми, никога да не ми дожалява за мен самата. Освен, че ми е приятел, споменатата по-горе съпруга, заради която се е разделил с Деница, не е никоя друга – аз съм! Аз!
Но аз съм си такава. Бих погалила ръката на всеки приятел, изоставен от жената, която обича. Бих предложила и рамото си, да се опре на него, но без да плаче, защото това ме отблъсква. На Малин рамото си няма да предложа, рискувам да ме грабне цялата. Веднъж, много отдавна, му предложих фиктивен брак, а виж какво стана!
- Виж – казвам, опитвайки се да го успокоя. – В цялата тая сълзлива история виждам поне една грешка. Според мен с тоя измислен брак, ти просто си търсиш оправдание да не се обвързваш. Поне на мен не ми минавай с номера “женен съм, мацко!” – сама се изненадвам от казаното. Така погледнати, нещата добиват много по-реална светлина. Направо се ядосвам. Затова скачам и се запътвам към кухнята. Трябва да се направя на заета, за да избегна словесната престрелка. Не съм от тези, които се боят от спор, добрият Бог ме е надарил щедро с дар слово и бърза мисъл. Обаче мисълта на съпруга ми е дотолкова инфантилна и извратена, че трудно успявам да се въздържа и затова избягвам да споря с него. Той винаги е убеден в правото си и умее да извърти нещата така, че да изглежда победител, без реално да е такъв. Мразя това.
Затова се скривам в кухнята и се правя, че съм заета с готвене, макар никога да не съм била добра в кулинарните начинания, по-скоро ме отегчават до болка. Но трябва да бягам. Знам какво ще последва. Въпроси, на които нито мога, нито искам да давам отговор. И те не закъсняват.
- А ти? – запречва Малин вратата с тялото си – няма спасение.
- Аз ли? Аз пъшкам по телефона, нали ти казах.
- Нямах пред вид това.
- Осветли ме.
- Въпросът ми съдържа думата Мили.
- Какво й е на нея?
- Чух за разговора ви с Митко…
- О, да! Той ме обича!
- Но ти си обвързана в свещен брак?!
- А как предлагаш да го разкарам?
- Това ли било?! – хвърля се Малин към мен. Отбранявам се с подръчни средства като запращам по него каквото ми падне – недобелени картофи, някаква чиния, но той не се отказва. Връхлита ме като сумист, но вместо да ме катурне на пода, ръцете му – възхитителните му ръце, се обвиват около мен, притискат ме до гърдите му…
Нов сценарий?! Обикновено първата нощ спи на дивана. Но ах! тези ръце! Полудявам само като ги видя, камо ли да ме прегръща така с тях. Отпускам се назад, за да му дам възможност да ме целува по шията – той знае, че обожавам това. И после настава “голямото чукане”!
С Малин никога не е друго, освен голямото чукане. Истинско събитие. Приключение. Той няма равен на себе си, аз пък се стремя с всички сили да бъда на нивото му. Освен когато не се самозабравям. Всъщност почти винаги. Помня само до там, когато дрехите се разхвърчават във всички посоки. И нирваната после. И влудяващият коктейл от страст и нежност с всичките му там маслинки, чадърчета и захаросани ръбове на чашите. А най-влудяващото от всичко е, че изобщо не може да му се даде нито определение, нито описание. И че не може да му се устои!
- Горките ти сатенени чаршафи! – мърмори той, докато ме гали отпускащо с върховете на пръстите си. Очите му ме попиват с нежност, която се вклинява в самото сърце – щастливото. Ах, как искам да забия пръсти в тия шарени очи и да гледам как се стичат по лицето му.
За да преодолея този си порив, скачам от леглото и се скривам в кухнята. Отказала съм се разбира се от кулинарните си напъни. Натрупвам на един поднос всевъзможни чинийки – може да не умея да готвя, но това не значи, че не умея да сервирам. Слагам различни сирена, хайвер, рибна салата, разни сосове, колбаси и сухарчета, наливам фреш в две чаши и занасям всичко това в спалнята. Оставям подноса в средата на моето секси-кръгло легло и понеже в противната ми спалня няма друго осветление, освен стотици свещи, паля част от тях, за да виждам все пак какво слагам в устата си. Никак не ми беше до интимна обстановка, но се наложи. Седнах на ръба на леглото и най-невъзмутимо си приготвих хапка с парче сирене, натопих я в сос с горчица и задъвках под зоркия поглед на Малин. Мълчах. Той ме погледа известно време, очакваше нещо, но явно го разочаровах и за това се скри в банята. Моментално оставих сандвича и се разциврих, както само аз мога – беззвучно, с мраморно лице, с потоци тежки сълзи, стичащи се от широко-отворените очи.
Защо? Защо отново се върна? Защо отново го пуснах в леглото ми? Когато му демонстрирам на купони колко съм разкрепостена, колко съм щастлива и колко ми харесва да се чукам поне с двама, е съвсем друго. Там просто си търся оправдание да е до мен, там той не докосва душата ми. Там аз просто участвам. А тук – така интимно, така любовно, така трепетно – като че ли се обичаме… Всеки път, когато се връща, се кълна, че това никога няма да допусна да се случи. Всеки път то се случва. И всеки път, когато си отива, ме оставя така разбита – да страдам, да го желая, да търся тази интимност навсякъде другаде, дори да го каня, с надеждата да я намеря в присъствието му.
И този път щеше да е така!
- Жорж прави купон, отиваме ли? – паявява се Малин на вратата. В моето халатче изглежда смешен – твърде голям и твърде раздърпан. Сълзите ми отдавна са пресъхнали и не усещам, че дъвча парче от третия сандвич, нахапаните остатъци от другите са на подноса.
- Чукала съм го, не ми е интересен – отговарям преднамерено грубо.
- Присъствал съм и знам. Но това не пречи купонът да си го бива, нали? Освено това все ще се намери там някой, когото още да не си изчукала.
- Едва ли! Да не би да има някоя нова женска там, та толкова си се разбързал?
- О, качествени женски не се срещат често, още повече нови.
- Тогава и на двамата ще ни е тъпо. Защо да ходим?
- Тогава да отидем другаде. Повече не съм в състояние да ти дам, а тази обстановка ме подлудява.
- Не си опитвал. Може и да можеш!
- Нимфоманка.
- Плейбой.
- О-хо! Да не би да се обиди?!
Метнах една възглавница в неговата посока, съборих подноса до леглото и придърпах завивката върху себе си. Исках да му дам да разбере, че всички разговори са приключени. Само че с Малин това не е никак лесно. Разговорите не се приключват, когато ти искаш, а когато той иска. Само след секунди усетих хладното му тяло да се притиска в моето под завивката.
- Мили? – не отговарям, стискам клепачи с всичка сила, докато не се е почнало. – Мили, защо?
- Какво защо? – ей, на! Почна се! Широко разтварям очи.
- Защо пак го направи с мен?
- Защото си ми съпруг и съм длъжна! – срязвам го с целенасочена жестокост и се обръщам на другата страна. Чак на мен ми стана кофти. Представям си как е потръпнало неговото лъвско сърце. Повече не проговорихме. А може би имахме нещо да си казваме…
На сутринта му приготвих закуска и побързах да се измъкна за работа тихо, без да го будя. Неловко ми беше. Не трябваше да го вледенявам още първата вечер. Така или иначе сме толкова рядко заедно. Можех да черпя с пълни шепи от слънчевата му жар и чак, когато разбера, че ми се изплъзва, да му кажа какво мисля. Да му се насладя до край! Ако това изобщо е възможно.
Като се прибрах, него го нямаше. Беше разтребил, беше заличил всички следи от снощи. Свикнала бях да живея сама, но точно днес самотата ужасно ми дотежа. Малин ми липсваше! Не кой да е! Липсваше ми Малин!
За да не мисля за това, седнах пред компютъра да довърша някакъв проект. Не съм усетила кога е мръкнало. Не че проектът чак толкова ме е увлякал, дори не знаех кой точно е той и за какво става въпрос. Стресна ме лаят на кучето Станси. Някой се опитваше да си отключи. Да видим – мама или Малин?! Станси се укроти незабавно, представих си как се умилква и скимти от удоволствие. Секунди след това се втурва при мен и ми се хвали – почерпили са я с дъвка и тя мляска сега с разчекната чак до ушите уста, обожава дъвки.
Да купи дъвка специално за Станси е способен само един човек и той се казва Малин. Незабавно си придавам зает вид и с невиждащ поглед се вторачвам в монитора, опитвам се да разбера над какво се правя, че работя, защото неминуемо ще ме попита. Чувам го как влиза, бавно се приближава, застава зад мен, навежда се и с кротка нежност ме целува зад ухото. Правя се на много заета и вглъбена, но все пак го погалвам разсеяно по косата, обръщам половин лице и с ъгълчето на устата го целувам бегло за добре дошъл. Но това не му стига. Завърта стола ми, коленичил пред него и ми поднася разкошен букет фрезии, извинява се, че прекъсва работата ми. Не че ще ме остави да си я свърша, но поне се извинява. Изглежда толкова мил, гледа ме така нежно. Заравям лице в цветята, за да скрия смущението си, но той вече го е видял. Очите му сякаш казват “Боже, нима?”. Май нещо се издъних!
- Прекрасни са! – казвам, когато сметнах, че съм душила фрезиите достатъчно дълго. Малин продължава да изглежда като човек, който си е блъскал години наред главата над някаква задача и най-после е открил, че тя има доста елементарно, макар и на пръв поглед налудничаво решение. – Наистина са прекрасни! – пускам му една усмивка кройка клош и понечвам да стана. – Ще ги натопя във вода, не искам да увяхнат.
Той ме пуска неохотно. Докато сложа цветята във ваза, се заравя в градероба ми. Надниквам, любопитна да разбера какво толкова търси в дрехите ми.
- Какво смяташ да облечеш? – пита той, докато прехвърля закачалка след закачалка. Веднага ми става ясно, че ще излизаме. И че не търпи възражения. Избирам елегантен ленен костюм.
- Какво ще кажеш за това? – питам го от куртоазия, знам, че се ласкае от мисълта да избира дрехите ми. – Отива на твоя стил, нито е семпло, нито е прекалено тежко.
- Не, трябва ти нещо доста тежко, защото отиваме на тежкарско място. Аз също ще се преоблека.
- Ако те попитам къде е това място, мога ли да разчитам на свестен отговор? Е, питам те тогава.
- В “Шератон”.
- О! И какво възнамеряваш да празнуваме?
- Нищо! Просто така, да вечеряме… или внезапно си се научила да готвиш?! – каза го толкова невинно.
Йехова! Толкова скоро ли?! – проблесна в главата ми и един вик на протест прокънтя беззвучно в цялото ми същество. Трябваше да крещя, трябваше да му лепна поне един шамар, да издера лицето му с нокти, да вдигна скандал. За каква ме взема, по дяволите? Да не съм някакво безчувствено дърво? Наистина ли смята, че ще се измъкне с вечеря в “Шератон”?!
Но вместо това почти весело си избрах тоалет, облякох го с погребална тържественост и цяла вечер бях образец на светска дама на вечеря със съпруга си.
Не мигнах цяла нощ. И мислих,че е може би по-добре да си отиде. Да ме остави сама. Пак!
Щеше да бъде значително по-лесно и за двамата, ако имах някаква работа и бях излязла, преди той да си е тръгнал. Но аз нямах. Наложи ми се да стискам очи и да се стремя да изглеждам напълно заспала, за да му дам възможност да си отиде безболезнено. За него. За мен.
Той не бързаше. Взе вана. Направи кафе. Бос е в закуските, но все пак натрупа разни неща на подноса и ми върна жеста от вчера. Облече се и седна като пред път на ръба на леглото. Очевидно знаеше, че се преструвам, не е от хората, които си говорят сами. Размърдах се сънено и му обърнах гръб, за да не ме принуди да го поглеждам. Защо не си отива? Защо продължава тая агония?
- Отивам си, Мили! – тихо каза. – Този път се срещнахме за много кратко, знам. Опитай се да не ми се сърдиш много.
Животът е пред теб, Мили. Ако искаш да го продължиш без мен, кажи ми. Ще те освободя незабавно. Ще ти дам развод, стига да го искаш. Макар да съм сигурен, че ти си единствената жена, с която истински ми се иска да бъда.
Попита ме за Деница. Добре направи, че ме напусна. Никога нямаше да бъда истински с нея, така както тя искаше и както заслужава. Част от мен винаги е при теб. Защото ти си жената, с която ми се иска да остарея, казвал съм ти го и друг път… - замълча. Допи си кафето. – Ако имаш нужда от нещо, на твое разположение съм. Имаш още генералното пълномощно, нали? Все пак си ми жена, чувствам се длъжен – върна ми го за онази вечер. Тихо плесна с ръце, пое си дъх, наведе се и ме целуна по голото рамо. – Тръгвам, съкровище мое! Време е вече. Лек ден, любов моя!
Целуна косите ми и си тръгна. В мига, в който притвори вратата, възглавницата му полетя след него, последвана от няколко свещника, телефона и подноса със злополучната му закуска.
- Върви по дяволите! И никога повече не се връщай, гадно копеле! – изскърцах със зъби подире му. А трябваше да крещя…
Йехова! Като съм единствената жена, с която и прочие, защо тогава непрекъснато ме напуска?! Нима не разбра, че искам само него? Какъв е този душевен садизъм? Защо непрекъснато ме тласка към все нови и нови авантюри, в търсене на този, който поне мъничко да е сравним с усещането да съм с него?! Стигнали сме до там да си разказваме сексуалните преживявания с другите, посещавали леглата ни, да се каним един друг, да се споделяме с други… Нима не можем да бъдем нормални, дявол го взел?!
Заставам пред тоалетната си масичка, облакътена на плота й, с ръце сред десетки скъпи флакончета. Дълго отлагам да се погледна. Шарените очи ме преследват! Стиснатите ми клепки изведнъж се отварят с вик “Мразя те!”. За първи път се осмелявам да кажа: “мразя те” и да имам пред вид Малин. Никога не ми беше хрумвало, че мога да го намразя. И за пръв път видът ми ме плаши. Определено. Косата ми – черна и рошава, обрамчила лицето ми като змиите на Горгона Медуза. Под очите ми сини сенки, лицето ми бледо като на смъртник, восъчно…. – истинска вещица. А зад гърба ми прозират очите!
Очите!
С вик на ранено животно се втурвам в другата стая, грабвам кутията с боите си и рисувам. Рисувам очите! На стената! Така или иначе непрекъснато ме преследват. Нека ги запечатя на стената. Огромни! Красиви! С трепкащо жълто в кафявите ириси. Мразя ги! И ги наказвам да ме гледат винаги – когато го правя с друг, когато спя сама, когато умирам… Ето тук – от стената – да ме гледат!