автор: apostolicia

Основният двигател на прогреса

Ние с Ники пак си бяхме на село през уикенда. Само че този път нищо не работихме.
Обикновено свекърва ми не ни дава много-много да се уморяваме, под претекст, че сме били цяла седмица на работа и имаме нужда от почивка. Но аз съм тая, която все ще измисли някаква работа и то за целия китайски народ. Майка протестира, протестира, казва, че тя - пенсионерката, ще си го свърши през седмицата. Обаче като види, че аз тъпо и упорито не се отказвам, започва редом с мен. А покрай нея, от неудобство, почва и Ники, който от своя страна изръчква и баща си. Той сам не би проявил инициатива – хайде, холан. И не им давам да седнат, докато не свършим. Но и четиримата сме капнали. Остави другото, ами не сме и обядвали навреме. Свекър ми твърди, че като сме си на село ние с Ники, те гладуват, щото никога не се сяда на масата навреме.
Само че точно този ден на мен нещо ми беше лошо. Уж нищо не ме боли, а коленете ми треперят, краката ми се сплитат от слабост. Не знам какво ми беше. И понеже самата аз не бях в състояние да свърша каквото и да било, досрамя ме да юркам другите.
Вечерта като се прибрахме в града, дойдоха кумовете ни. Рекли да се разходят през стълбищната площадка до нас.
- Какво работихте днес на село? – пита Стилиян.
- О, тая неделя си починахме – хвали се Ники възторжено. – На основният двигател на прогреса в нашата къща му беше лошо и ни остави всички на мира.