Навярно и с природата е тъй-
подготвяш се за слънчев ден
със топъл бриз
и мирис на разцъфнали бадеми,
а то-извие ураганен вятър,
напълва ти устата с пясък,
помита всичките боклуци
из квартала,
прогонва старците
от пейките във парка,
отвява тентата
на павильончето отсреща...
Спри!
Че не за времето ми беше думата
/и докато думите подбира авторът,
какво ли ураганът е намислил?/.
За тези ветрове говоря,
напиращи в очите ти,
които ме изпълват с опасения
и карат зъбите ми да изтръпват,
дъхът ми спира,докато усетя
в слепоочията пулса.
Пулсът?Значи-жива съм.
И разни непредвидени,
неканени вълнения/навярно
спазми,свързани с храната,
или пък нещо с пролетна умора.../
разтърсват ме додето...
Чакай!
Исках да говоря с теб.
Очи в очи.
Не ства дума за банални
някакви слово-гимнастики:
какво е времето навън,
това съм чела онзи век,
или пък шефът гледа ме накриво...
За тези всичките си има време-
по цели дни;
и има думи,във речници
оформени и подредени
ред по ред,според
изискванията на
строгата граматика...
Така.
Със тебе исках да говоря
за онези другите неща.
Кои ли ?Да,кои?
Нещата,за които няма
думи толкова красноречиви,
че да казват туй,
което трябва да обозначават.
Защото думите са сенките
на онова,което ни сполита
и мислим си,че ний го
контролираме,но-не.
И думите са дирите,
които времето оставя в нас,
когато преминава.
Всъщност-твоето откритие.
За този свят,за твоя свят.
Собственото ти послание
към теб самия.
Или към него /нея/,
или към тях?
Твоето ЗНАЧЕНИЕ.
/Дали на някого му пука?/
Тук съм,и сега ме има.
Чува ли ме някой?
Ще пошепна само
на когото трябва
колко много,много
съм уплашена и
колко дълго искам
да говоря за страха,
за който може би
не зная нищо
и това пък
няма никакво значение,
защото!
Защото твоите очи
ме приковават
към онези важните неща,
дълбоко скритите,
които бях забравила,
или съвсвм целенасочено
и методично
зачеркнала завинаги
/категоричните понятия са глупост/
във мислите,
които и дори
заспали,може би пък бяха
зимен сън!
И?
Няма да успея да се впиша
в собствените си така
изстрадани представи
за самата мен
и другите наоколо.
Безсилна съм
да устоя на напора
на този вятър-
тъй неканен,
тъй изневиделица
извил се,
някак не на място,
без прогноза;
толкова излишен,
толкова размирен,
подлудяващ,
власт,стихия,
катаклизъм...!
Утре вестникът ще пише:
"...спиране на вятъра.
Ще мине областна комисия
щетите да опише..."
А пък аз ще си събирам
перушината в трънаците
край пътя,
водещ може би
нанякъде,
но накъде?
Не знам.
А ти?
зимен сън
но-не.