автор: zia

Огледах се след дълги, тежки битки,
съборила големите беди -
бях пуснала нещастната си кранта
сред труповете голи да върви,
а аз от тях събирах всичко нужно -
вода и вещи, гниеща храна...

На кой ли беше нужна тази краста,
тази продължителна война,
която изнури до пяна
най-храбрите ми войни и една
редица се реши да дезертира,
целувайки врага ни по краката.

Картината, до болка ми позната,
сега посрещам срамно без победа.
Готова бях в битка да загина,
а не от срам зад сянката си бледа,
която граби мъртвите си братя.
Ах,трябваше ли някого да пратя

врага ни преди битка да проучи,
да каже колко помощ ще е нужна
и може ли така да се получи,
че те да ни надвият и до кокал
великите ни орди да изколи,
и само аз след тоз позор да тръгна

с месата си разкъсани и голи,
да срещна свойта кранта в шок и ужас
да тича и да мачка тези войни,
които са загинали с идея
за своята родина и честта ?!?!

Не казва никой, времето наказва.
Невидимите белези грозят
една душа, сразена от срама.
А спомените да се разгорят,
очаква тя, и огнена стихия
от славното за миг да изгори
онази болка в старото сърце,
която го в секунда порази.

Да падна в бой! На кон,а не на кранта!
Да бъда войн,от всички - най-отпред!
Зад мен да грабят всички на аванта
от труповете грозни,а навред
да се разнася дъх на мърша,
на славно време, славнохванат час,
врагът да бяга и в окопите да пада...
за туй копнея и жалея аз !!!