автор: krasavitsa

Помня екскурзията, онзи влак, нощния коридор и теб, седнал неудобно на парното и опрял глава в прозореца на купето, в което удобно спеше съученичката, на която беше отстъпил и своето място.
Дори не ме чу, макар че движението ме блъскаше ту в едната, ту в другата стена на коридора и тогава, за да мога да мина, кой знае от какъв подтик те погалих по косата, за да те събудя. Не се познавахме още, само си помислих трогната, че си получил учудващо добро възпитание. За разлика от мен, защото после, когато стана ясно, че пътувам в първа класа, не можах да измисля поне някаква шега, за да замажа неудобството, а се почувствах ужасно неудобно. Но влакът беше препълнен и наистина беше по-добре да пътувам в празната първа класа, отколкото да заемам още едно място във втора.
Какви неща помня, след толкова години. Помня и как след като разгледахме манастира и всички отидоха да обядват, останах в църквата, опитвайки се да не направя впечатление, защото почувствах нужда да се изнеса от бездуховността на групата, от подхилването и смушкването, трябваше ми уединение, имаше нещо в това място, което ме очакваше, а не исках да ми задават разни въпроси или да ми се подиграват. Застанах зад една колона, а когато всички бяха вече навън, ви видях в централния кораб – и вие двамата бяхте останали. Досега бях изпитвала големи симпатии към другия, дори мислех, че съм влюбена. На тази възраст не знаеш още какво е да си влюбен. Просто – търсиш този човек, интересен ти е, искаш да разговаряш с него, да се смеете заедно, да му разказваш всичко, което ти минава през ума. И си сигурен, че той ще те разбере. А сега в църквата бяхте вие двамата и аз.
Какви неща помня. Учудващо е. След толкова години. Никога после не ти го казах. За пръв път ще ти го кажа сега. Трябваше да избера при кого да отида, неудобно беше да стоим тримата поотделно. От високия прозорец с цветен витраж върху теб падаше лъч слънчева светлина. Приех го за знак. Застанах до теб под лъча светлина и всичко се промени.
Било е знак, сигурно. Защото приятелството ни ми даде много, дори и след като го прекрати неизвестно защо. О, никога не съм била секси, зная. Не мога да седна предизвикателно, да премрежа очи, да изпъча бюст в дълбоко деколте и да дишам с полуотворена уста. Не се натискам, когато танцувам, не се натискам никога, по никакъв начин. Но вече няма значение, наистина.
Макар че имаше моменти, в които си мислех, че има значение. Няколкото трудни момента, в които се търсихме един-друг, за да успеем да се справим, и тогава, без да питаме какво точно се е случило, всеки забравяше себе си и тръгваше, убеден, че само той е човекът, който може да помогне, дори само с присъствието си. И невинаги си казвахме какво се е случило, важното беше, че сме били известно време заедно.
Дълго чаках да ти потрябвам така, както ти на мен. Доста време мина, ти беше непрекъснато с мен – споделях с теб всичко, представях си как ти говоря, представях си как ми отговаряш. Докато разбрах, че когато съм сама, го правя на глас. Е, тогава се стегнах и намерих на кого да говоря на глас. Ха-ха! Отначало си мислех, че вече не изглеждам луда, но после разбрах – само външно не изглеждах. Защото се оказа, че да упорстваш да говориш на човек, който никога няма да те разбере, е не по-малка лудост от това да говориш на неприсъстващ човек. Както и да е. Вече нямаше значение, а имаше деца.
Така си казвах, но разбрах, че съвсем не е било така, когато я срещнах. Мислех, че за мен вече няма значение, но когато разбрах, че е била твоя, се оказа непосилно за мен да го понеса. Гледах я, чувствах се празна и изгнила отвътре и те чувах как говориш с нея, не с мен. Не с мен! С нея!
Както и да е. Мислех, че за теб вече няма значение, но когато на юбилейната среща в двора на училището ти прескочи оградата, разбрах, че го направи за мен. За мен беше, знаем го и двамата, макар че си тръгна, без да сме разменили и дума. Помнеше онзи разговор, както и аз го помнех. Показа ми, че го помниш, и си отиде.
Още няколко години минаха. И когато неочаквано почти се сблъскахме в ресторанта, онемяхме, неуспели да си подготвим реакциите, а това беше най-естествената ни реакция, и на двамата. Онемяхме, просто онемяхме, гледахме се и никой не казваше нищо. Само едно мълчаливо ах! Гледахме се с това ах! в очите, докато не стана адски неудобно, промърморихме си по едно “здравей” и после ти седна така, че да не можеш да ме виждаш. Аз пък се ядосах, разместих всички и избрах място да седна така, че да съм пред очите ти, макар и в другия край на залата. Имаше значение! Не ме погледна цялата вечер, значи – имаше значение!
А когато минах покрай теб, тръгвайки си, ти пак не ме забелязваше, защо да ме забелязваш, какво значение имахме един за друг, толкова години минаха, но аз, вече облечена, се престраших, върнах се и сложих ръка на рамото ти, защо да не ти кажа довиждане, след като сме си казали здравей, а ти бързо я целуна, без да се обърнеш да ме погледнеш дори, но откъде знаеше, че е моята ръка, а не ме погледна цялата вечер, защото, ако ме беше погледнал, трябваше да се преструваш, че няма значение, че съм като всички останали, а и двамата вече знаехме, че имаме значение един за друг.
Както и да е.
Още години ще минат. Или вече минаха.
Какво ни остана? Едно голямо събитие, последното.
Ти ли ще чуеш за моята смърт, или аз за твоята.
Вече май наистина няма значение.