автор: eklekti4na

Не вярвам в късмета, но сигурно и той не вярва в мен. Парадоксално, но имам чувството, че с него само си прехвърляме топката с взаимно отегчение. Сякаш си играем на гоненица, но всъщност никой никого не гони.
Уж тръгваме да се преследваме, но ни е едно такова мързеливо, апатично и даже малко нехайно. Само тези, които са играли на „Ти гониш” по пладне в задушливите августовски дни, разбират колко съсипващо немощен и грохнал може да те направи тласъкът ти да играеш в тъкъв момент. И още преди да си си плюл на петите, петите вече са ти плюли на гоненицата, но се тътрят едва-едва по заповед на твоето безмилостно дебелоглавие. Тогава гоненицата се превръща в ходеница, ходеницата – в лазеница и накрая идва неизбежното „Предавам се доброволно”...
С моя късмет все така си играем - знам, че ще се предаде и изобщо не се хабя да го гоня. Даже понякога сядам самовлюбено, без още дори да сме почнали играта, подхилквам се тежкарски и му викам: „Тътри си се, не ми пречиш”. Старецът изглежда толкова изнемощял и капнал от подивелите орди, хукнали да го гонят по пладне, че чак съм готова да се откажа от своята надменност и да поплача, заедно с него. Но няма време за това - нетърпеливо и освирепяло, бездушното пълчище иска всичко и го иска сега. И старецът знае, че хванат ли го, ще го разкъсат, затова се тътри, колкото може. На края на силите си е, но все пак успява да се опази някак си. Тук-там някоя обезумяла, напориста хиена профучи, ръфне го и после ликува победоносно до края на дните си. Минава и покрай мене и като види моята безгрижност и самодоволство, краката му се разтреперват още повече. Всички са се сюрнали да гонят късмета, само на мене ми е едно такова мързеливо, апатично и даже малко нехайно. „ Да се тътри – викам си – щом го влече, на мене не ми пречи”. Даже нахално се излягам на припек с огромна чаша Мохито в ръка и притворила очи под огромните си тъмни очила, се унасям във въздушно белия си сън.
Виждам г-жа Учителката - единствената учителка, която някога съм имала. Махва ми с ръка и с треперещ глас ми нашепва: „Замини, възползвай се! Това е възможност, която не е за изпускане. Заслужаваш го и ще се справиш.”... Отпращам я, макар че никога не ме е подвеждала.
После г-жа Мама и г-н Татко ми махват с обичащите си ръце и наставнически отсичат: „Облечи си синята рокля от органза и се приготви за много важен прием. Ще имаш съдбоносния шанс да се срещнеш с г-н Голямата Работа и ще можеш да обсъдиш плановете си с него. Той ти е благожелател и със сигуност ще ти подаде ръка”. Тази вечер ли? Поканена съм на литературно четене и вече приех. Съжалявам! После с Моъм в ръка се заключвам на литературното четене в стаята си и така до сутринта.
След тях се домъква и г-н Бизнес Партньорът с костюм на „Черути” и някаква лъскава папка: „Обмисли предложението ми, но съм далеч от мисълта, че ще имаш втора такава възможност.” Обмислих го и реших, че нямам нищо против да нямам втора такава възможност.
Най-отзад на опашката тежкарски и невъзмутимо се носи и г-н Негово Височество. Той си е повярвал доста. Даже и по походката му си личи. Е, карай, не му обръщам внимание, човещинка си е все пак. Обяснява ми как, едва ли не, е най-доброто, което ми се е случвало и как не бива да го подминавам с лека ръка. Той бил птиченцето, което кацало на рамото само веднъж. Твърде крехко е моето рамо, за да поеме толкова величие. Нека отлети!
В този миг отворям очи, но през очилата не успявам да видя слънцето. Така и не се отказах от този мой глупав, оксиморонен навик да нося слънчеви очила. Моето слънце и днес си сияе кротко над мен. Не ме заплашва, че утре ще си тръгне. Не вярва в своята неповторимост, защото утре ще изгрее пак. Гледа ме парещо и ме съпътства безрезервно във всяко мое дневно начинание, без думичка да каже. А аз си сложих очила...
Оглеждам се за стареца. Търся го някъде в далечината. Очаквах отдавна да ме е подминал, защото знам, че и той е от тия, които те спохождат няколко пъти в живота... А той бил седнал до мен. Да си почине от сганта, скрит под слънчевите ми очила и замаен от великантската глътка „Мохито”, напълнила треперещите му уста. „Наздраве!”, казвам му и вместо топка му подавам полупълната си чаша. „Ти гониш!”- допълвам закачливо и зачезвам под тлеещите лъчи на слънцето. Мързеливо, апатично и даже малко нехайно.
Предадох късмета, избягах от него. С право не вярваше той в мен. Сега сме само двамата - аз и слънцето. Без очила.