автор: tarapo

В жарка пустиня, под парещо слънце,
странник спря в оазис зелен.
В оазиса кладенец - глинени грънци,
които блестяха в горещия ден...
До него стоеше млада жена,
бедна и тиха, с окъсана роба,
пристъпи напред, погледна мъжа,
и заговори му плахо с тревога :
- Защо спря тук, странен Евреино,
за всеки в оазиса е загадка това,
кажи ми защо? Кажи ми, Юдеино?!
Тук Юдеин не стъпва... от много летА.
Идваш смирен - жаден и сам,
една самарянка да те напоИ?!
Дори и да исках... не мога да дам,
водата дълбоко е, едва се таИ...
- Защо ли ме мразиш, не мога да знам,
ако от мен ти поискаш вода,
с радост водата щях да ти дам,
не ми трябва съд за това...
И вдигна нагоре ръцете свои,
и шепи събра, като кОпа,
към нея поднесе ги - каза и той:
Пий, жено! - вода на живота...
Сетне наведе се и нещо прошепна й,
тя го погледна и... побеля,
коленичи покорно и раболепно,
устата и сякаш в миг онемя...
- Ти знаеш, човеко, всичко за мене,
в душата погледна дълбоко,
видя живота ми в минало време,
туй може го само пророка...
Аз знаех, страннико, не мога да крия,
така е написано - след много години,
при нас ще дойде, ще спре месията,
самотен и благ - очите възсини...
- Че какъв е човекът, за който говориш?!..
Та... дадох ти само... жива вода?!
Не желая с тебе, жено, да споря,
сега, сполай ти... имам път да вървя...
Не го и попита дали той е гладен,
а... и пое по пътя си... бос
и в унес разбра как в оазиса хладен,
чрез пътника странен...

докосна Христос...