автор: apostolicia

        Влакът бавно потегля. Махам през прозореца към сигнално-синьото яке – единственото, което все още виждам от Филип. После бавно се отправям към вагон-ресторанта. Сядам и си поръчвам джин със сода. Не ми се пие, но трябва някак да си купя престоя в заведението. Вадя книга и се зачитам без особен интерес в шпионската история на Джон льо Каре. Нещо обаче ми пречи да се съсредоточа. Нещо лази по лицато ми. Оглеждам се предпазливо. Гледат ме!
        Всички във вагон-ресторанта ме гледат. Според нрава си. Едни хвърлят бегъл поглед и веднага срамежливо го отклоняват, други вперват нахално очи в мен. Поглеждам се нагло – според нрава си - в черното жп-стъкло. Отражението ми е определено мътно, но съвсем ясно се долавя – приличам на току-що любена жена. Коженият каскет с мъка прикрива разрошената ми коса – станала е на клечки. Тъмни сенки грим са оплескали ръбовете на клепачите ми. Устните ми – малиново червени – изпохапани от целувки.
         От години всяка неделя излизам рано от дома. Оставям колата в най-близката авто-къща и вземам първия влак към Филип. В неговия офис отваряме бутилка първокачествено “Каквото и да е”, любим се стръвно до забрава и говорим, говорим. Говорим за неща, за които набедения за мой съпруг Тео така и не подозира, че съществуват.
         От години всяка съботна вечер Тео риторично ме пита дали поне тази неделя ще си бъда у дома. Отговарям неизменно: “Не ставай глупав! Работя в ежедневник!” Риторично.
         Филип също работи в ежедневник. Вероятно това е и неговото оправдание за дежурното отсъствие от дома всяка неделя. От години. За да бъде с мен. За да ме чака в офиса си, където да ме посреща с първия влак. Да се любим с настървение. Да се радваме, че сме заедно. Че е неделя. Че ни има… Да отлагаме заминаването. Още един и още един, и още един влак да отпътува без мен, докато накрая наистина в последната минута взема наистина последния влак. Да седя във вагон-ресторанта пред чаша недокоснат джин. И да ме гледат като току-що любена жена.
         Тео също ще ме гледа така. Той ще е пуснал прахосмукачката. Ще е разходил кучето. Знае, че ще се прибера уморена и адски гладна и не без гордост ще ми сервира поредното си кулинарно недоразумение, интересувайки се междувременно как е минал денят ми, макар отдавна да не си споделяме тези неща. Ще мълча. И ще го гледам с цялото презрение, което питая към него.
         Тео е лекар. С частна практика. От където и да го погледнеш, все е стерилен. Чистичките му ръце. Костюмите му, шити по поръчка. Вратовръзките му от рисувана коприна в пастелни тонове. Снобските му събирания на бридж с колеги, на които никога не го придружавам. Възмутеният му тон, когато ми казва да престана да се обличам като тийнейджърка, защото не ми подхожда на възръстта.
         Знам, че не отива на 40-те ми години, но напук на излизам от дънките. А те дори не ми харесват. В неделя само слагам единственото, което нося с удоволствие – широката кожена пола до глезените, рокерското яке и кожения каскет със зайчето на “Плейбой” на кокардата. В неделя само съм жена…
         Тео знае. Филип не е първата ми забежка, за Бога. Тео всичко знае. Поне веднъж да беше ме сложил на мястото ми. Поне веднъж да беше ме скастрил. Да беше изревнувал. Но не! Тео не ревнува. Той не ми прави забележки. Той знае, че съм голямо и умно момиче. Само ще гледа със снизхождение, когато се наливам с алкохол до забрава и очите му ще казват красноречиво: “Способен съм всичко да ти простя от любов към теб! А и защото не си опасно луда!”
         В така наречения наш брак един-единствен път изпъднах в полуоткровение. Тогава му казах, че ако между нас двамата има мъж, то това очевидно не е той. Че е само въпрос на време да го изхвърля от дома и от живота си.
         Не беше вярно. И двамата прекрасно знаем, че това никога няма да се случи. Никога.
         Всяка неделя вечер от чисто любопитство той ще изучава изпохапаните ми устни. Студените му сиви очи ще изследват степента на душепотресът ми след всяка среща с другия.
        - Мадам, това е Вашата гара…
        … Със садистично задоволство ще отчита, че пак съм се върнала…
        - Мадам, влакът тръгва…
        … Ще отбелязва само за протокола: “Тя пак се върна. С цялата й журналистическа съвест и честност, така драматично прокламирана в нейния ежедневник, в нейния регион, в нейния изгнил свят. Тя е същото мекотело, като всички нас, но поне е забавна!”…
        - Мадам, изпуснахте си гарата… - казва кондукторът за стотен път. Той ме познава. И изглежда така, сякаш е изгубил целокупното бащино имане на покер и то при първото раздаване.
        - Донесете ми още един джин! – казвам вяло. – И билет до последната гара. Моля! …