автор: Mielikki

Откакто се запомних
(а аз не помня лято)
живея някак тихо
във къщичка от захар.
Там сутрешното слънце
е някак странно пъстро -
с дъги съм облепила
прозорците отвътре
и някак непризнато,
самовнушено някак
подреждам тишината,
навявана от вятъра
и все пак се препъвам
във прежда някак сива,
разхвърляна в деня ми
от мисли прелетливи
и вечер чурулика
часовник механично
и вият пред вратата
усмивки непристигнали.
И после е тъй тихо.
И пея си във мрака -
от тъмното се плаша,
а никого не чакам.