автор: esperanca

Не разбрах кога е дошла и кой я доведе. Вероятно се е промъкнала с оскъдните роднини от погребението на мама. Когато след обяда всички бързо се изнизаха, у дома остана усещането за нечие невидимо присъствие.
Първо си помислих, че отказвам да приема празнотата на апартамента, след известно време бях готова да повярвам, че душата на мама е още тук/ според православното християнство до 40-ят ден душата обикаля всички любими места от земният си път и се прощава с тях и близките си/, а аз и бях най-любимото, но така и не успяхме да се простим, въпреки че боледуваше от години.
Мислих си, с времето ще свикна и усещането,че някой току-що е бил у дома ще изчезне. Изминаха три месеца и всеки път, когато си идвах от работа, намирах апартамента топъл откъм присъствие, въпреки мълчаливата му празнота. Вече се бях примирила и приех, че това е поредното ми настроение, когато една сутрин установих, че някоя друга ползва тоалетните ми принадлежности. Обзе ме силно чувство на гняв, защото за мен те бяха в графа „лични вещи” и не бяха подредени по обичайният начин, а небрежно хвърлени в поставките си. Изпълнена с яд и твърдо решена да сложа край на играта на другата, обиколих всички стаи, като старателно се спирах на всеки ъгъл, където очаквах да я открия, но нея я нямаше.
Часовникът напредваше и трябваше да изляза за работа. Затръшвайки блиндираната входна врата си обещах ,че „ довечера ще си уредим сметките с непознатата”. Вечерта след дванадесетчасовия работен ден, умората надви даденото обещание и аз потънах спокойна в съня, където другата отсъстваше.
Но от сутринта нейното присъствие стана все по-осезаемо : тя шофираше колата ми и изминаваше по стотина километри на ден, а аз зареждах бензина; преобърна целия ми гардероб като скъси всички поли на мини, а на блузите пусна дълбоки деколтета, при минусовите температури носеше копринени чорапи и италианско токче, а на мен ми беше студено; скара се с шефа ми и подаде молба за напускане, и на втори януари аз останах без работа.
Непознатата превзе живота ми и се вихреше като ломеше всичко по пътя си. Аз не се предавах лесно и прекарах много безсънни нощи, поставяйки и капани. Напразно. Накрая, изтощена и въпреки пълнолунието – заспах.
На сутринта изправяйки се срещу огледалото, срещнах едно по-младо от мен момиче,с късо подстригана права коса, боядисана на черно-бели кичури. Хлапачката ме гледаше с дяволитите си зелени очи, в чийто недра извираха и клокочеха едва удържани закачливи водопади.