автор: 6ureia

Когато забият камбани
и плахо настъпи денят,
завръщам се в утрото сламенно;
ти будна си-чувам плача...

Защо си ме чакала толкова?
И ти ли не можеш да спиш?
Таз твоя любов-тя е болката,
която с наслада търпиш.

Ревнуваш ме:мислиш че скитам
по разни развратни жени?
Смехът ти се дави в сълзите-
напразно пролети сълзи!

Аз ходя по лунни первази;
флиртувам кат прилеп с нощта;
луната с петната си пази ме,
и пъди от мене съня;

Прескачам разгонени котки,
(чифтосват се в нощният мрак),
познават те мойта походка-
и те като мене не спят;

Говоря без глас със звездите;
над спящите улици бдя;
а щом ми припарят очите,
теша ги с небесна вода;

В улуци дъждовни се стичам;
тантцувам по покриви степ;
из чужди прозорци надничам;
вървя:все напред и навред!

А ти ме очакваш все още...
Плачът ти ме пита защо
безброй са безсънните нощи,
а утрото само едно.

Защо не си тръгнеш,кажи ми?
Не се унижавай така...
Ако съм виновен-прости ми,
но друм е за мене нощта!

Нима вярваш още че може,
да бъде както преди?
О мила,виж нашето ложе-
то казва ти всичко,нали?

Дали нявга съм те обичал?
Нима има смисъл в това,
да питаш дали има смисъл
да мокриш със сълзи дъжда.

Върви!Някой друг ще те вземе...
Ще бъдеш щастлива,или
ще почнеш и ти като мене,
да бродиш до първи петли.

А аз ще горя в свойте мощи,
осъден да зная защо,
безброй са безсънните нощи
а утрото-само едно.