автор: anonimapokrifoff

Спомням си как в лятно пладне
баба чистеше ориз:
с пръсти криви и чевръсти,
с недовиждащи очи.
Отегчено, бог навярно
хората така дели.
Уж и двамата сме с тебе
много читави зърна,
а сме в малката купчина -
само плевели и пръст.
Господ в шепа я събира,
хвърля я във прашен двор.
Слънцето, пронизало
и ореховия листак,
мигом стреснато се скрива
вдън сърдитото небе.
Пада на земята мракът:
с остър клюн, с черни пера.